— Малката! Фъстък! Остави!
В мига, в който Бен излая заповедта, сякаш натисна някакъв невидим бутон и двете деца млъкнаха. Сам се отпусна. Малката се облегна на таблата на леглото и скръсти ръце на гърдите си.
— Тя започна — нацупи се Сам.
— Тъкмо си мислех да нарисувам един голям, червен кръст върху покрива — каза Бен и прибра пистолета си. — Благодаря ви, че ми спестихте това усилие — той ми се ухили. — Може би Малката трябва да спи в моята стая, докато Катализатора не се върне.
— Добре! — отвърна Малката.
Тя скочи от леглото, отиде до вратата, завъртя се на пети, върна се до леглото, грабна автомата и задърпа Бен за ръката.
— Да вървим, Зомби.
— След минутка — меко отвърна той. — Сега Дъмбо е на пост. Вземи неговото легло.
— Сега то е моето легло — тя не можа да се сдържи и преди да излезе изсъска: — Задници!
— Ти си задник! — изкрещя Сами след нея. Вратата се затвори по онзи бърз, буен начин, по който се затварят само хотелските врати. — Задник.
Бен ме погледна и повдигна вежда:
— Какво е станало с лицето ти?
— Нищо.
— Аз я ударих — обади се Сами.
— Ти си я ударил?
— Затова, че е оставила баща ми да умре.
В този момент Сам избухна. Този път в сълзи, без да размахва юмруци и следващото нещо, което видях, беше как Бен коленичи и по-малкото ми братче плаче в прегръдките му, а Бен го успокоява:
— Хей, всичко е наред, войниче. Всичко ще бъде наред.
Той галеше късо подстриганата му коса, с която все още не бях свикнала — Сами не приличаше на себе си без гъстата си, рошава коса. Бен повтаряше отново и отново онова глупаво име, с което бяха кръстили Сам в лагера. Фъстък, Фъстък. Знаех, че не би трябвало да е така, но ме дразнеше, че всички, с изключение на мен, имат военни имена. Бях си харесала Наглата.
Бен вдигна брат ми и го сложи в леглото. После откри Мечо да лежи на пода и го сложи върху възглавницата. Сам го събори. Бен го вдигна отново.
— Наистина ли искаш да уволниш Пухчо? — попита той.
— Името му не е Пухчо.
— Редник Мечо? — предположи Бен.
— Само Мечо и не искам да го виждам никога повече! — Сам се зави през глава. — Сега си вървете! Всички. Просто си вървете! Махайте се!
Направих една крачка към него. Бен цъкна с език и посочи с глава към вратата. Последвах го и излязохме от стаята. Край прозореца на коридора се беше изправила една едра сянка — пълното, мълчаливо хлапе, наречено Кекса, чието мълчание не беше от мрачния, зловещ вид, а по-скоро беше като дълбоката тишина на планинско езеро. Бен се облегна на стената, притиснал Мечо към гърдите си. Устата му беше полуотворена и той се потеше, въпреки ниската температура. Щом като едно скарване между две хлапета го беше накарало да се измори, значи Бен беше загазил, което означаваше, че бяхме загазили и всички ние.
— Не е знаел, че баща ви е умрял — каза той.
Поклатих глава:
— Хем знаеше, хем не знаеше. Нали разбираш, това е едно от онези неща.
— Да — въздъхна Бен, — онези неща.
Между нас се спусна тежко като олово мълчание с размера на Нюарк.
Бен разсеяно галеше главата на Мечо, както някой старец гали котката си, докато чете вестника.
— Трябва да се върна при него — казах аз.
Бен пристъпи странично към вратата, препречвайки пътя ми.
— Може би не трябва да го правиш.
— А може би ти не трябва да си пъхаш носа в…
— Това не е първият човек в живота му, който умира. Ще се справи.
— Това е жестоко. Говорим за човека, който беше и мой баща, Зомби.
— Знаеш какво имам предвид.
— Защо хората винаги казват това, след като са казали нещо особено жестоко? — тъй като имам известни проблеми с това да не казвам, каквото мисля, продължих: — Случи ми се да узная какво е да се „справиш“ със смъртта, когато си сам. Когато си съвсем сам и няма нищо друго, освен огромна празнота на мястото, където преди е било всичко. Щеше да е наистина, ама наистина хубаво, ако тогава там имаше някой друг с мен…
— Хей — меко започна Бен. — Хей, Каси, не исках…
— Не, не искаше. Наистина не искаше.
Зомби? Защото нямаше чувства и беше мъртъв отвътре като зомби? Познавах такива хора. Наричах ги сбърканяците — торби с прах в човешка форма. Нещо незаменимо важно вътре в тях се беше счупило. Бяха загубили твърде много. Болката е била твърде голяма. Те се влачеха с празни погледи, с отпуснати челюсти и мърмореха под носовете си. Дали и Бен беше такъв? Беше ли сбърканяк? Тогава защо беше рискувал всичко, за да спаси Сам?