— Където и да си била — бавно каза Бен, — и ние сме били там.
Думите му ме жегнаха. Защото бяха истина и защото и някой друг ми беше казал практически същото нещо: „Не си единствената на този свят, загубила всичко“. Този някой беше изгубил всичко. Глупачката, на която отново трябва да й бъде напомняно, че не е единствената. Животът е пълен със своите малки иронии, но измежду тях има и такива, които са с размера на онази голяма скала2 в Австралия.
Беше време да сменя темата.
— Катализатора тръгна ли?
Бен кимна. Продължаваше да гали мечето. Това ме подразни. Издърпах го от ръцете му.
— Опитах се да изпратя Кекса с нея — каза той и се засмя тихо. — Тоя Катализатор.
Чудя се дали осъзнаваше как беше произнесъл името й.
Тихо, като молитва.
— Нали знаеш, че нямаме резервен план, ако тя не се върне?
— Тя ще се върне — твърдо отвърна той.
— Какво те кара да си толкова сигурен?
— Защото нямаме резервен план.
Сега на устните му се появи широка усмивка — беше дезориентиращо човек да види старата усмивка, която озаряваше класните стаи, коридорите и жълтите, училищни автобуси, върху новото му, променено от болестта, куршумите и глада, лице. Беше като да завиеш зад някой ъгъл в непознат град и да видиш някого, когото познаваш.
— Това е безсмислен довод — изтъкнах аз.
— Нали знаеш, някои мъже се чувстват застрашени, когато са заобиколени от хора, които са по-умни от тях самите. Но мен това ме прави само по-самоуверен.
Той стисна ръката ми и закуцука по коридора към стаята си.
Останах сама в коридора с едрото хлапе и мечето. Пред мен беше затворената врата. Поех си дълбоко дъх и влязох в стаята. Седнах до издутината под завивките. Не го виждах, но знаех, че е там. Той не ме виждаше, но знаеше, че съм тук.
— Как умря той? — чу се приглушен глас.
— Застреляха го.
— Ти видя ли това?
— Да.
Баща ни, пълзящ, докато ръцете му се забиваха в пръстта.
— Кой го застреля?
— Вош — затворих очи.
Идеята беше лоша. Тъмнината само направи сцената по-ясна в съзнанието ми.
— Къде беше ти, когато той го застреля?
— Криех се.
Протегнах ръка да дръпна завивките. Не можах да се насиля да го направя. Където и да отидех. В гората, някъде встрани на пустата магистрала едно момиче дърпаше отвътре ципа на спалния чувал и виждаше отново и отново как баща й умира. Криеше се тогава, крие се и сега, и вижда отново и отново как той умира.
— Той съпротивляваше ли се?
— Да, Сам. Бореше се упорито. Спаси живота ми.
— Но ти се скри.
— Да — притиснах силно Мечо към корема си.
— Като голяма пъзла.
— Не по този начин — прошепнах аз. — Не беше така.
Той отхвърли завивките и рязко се изправи. Не можах да го позная. Никога преди не бях виждала това хлапе. Лицето му беше грозно, разкривено от яростта и омразата.
— Ще го убия! Ще го застрелям в главата!
Усмихнах се. Или поне се опитах да го направя.
— Съжалявам, Самс. Аз съм преди теб.
Спогледахме се и времето сякаш изчезна — времето, което бяхме изгубили в кръв и времето, което си бяхме купили с кръв, времето, когато аз бях просто доминиращата по-голяма сестра, а той досадното малко братче, времето, когато аз бях нещото, заради което той си заслужаваше да живее, а Сам онова, заради което си заслужаваше аз да умра. В този момент той се спусна в прегръдките ми, а мечето остана смачкано помежду ни по същия начин, по който ние бяхме в капана на времето преди и на времето след.
Легнах до него и двамата заедно казахме неговата молитва. Ако умра, преди да се събудя… После му разказах историята за това как беше умрял баща ни. Как бе откраднал оръжието на един от лошите и сам беше очистил дванадесет заглушители. Как се беше изправил пред Вош и му беше казал: „Можеш да смажеш телата ни, но никога духа ни.“ За това как се беше пожертвал, за да мога аз да се измъкна и да спася Сам от злата галактическа орда. За да може един ден Сам да събере останките на човечеството и да спаси света. Не исках спомените на Сам за последните мигове на баща ни да са за един пречупен кървящ мъж, който пълзи в калта.
След като заспа, се измъкнах от леглото и се върнах на поста си до прозореца. Ивица паркинг, грохнал крайпътен ресторант („Всяка сряда ядене на корем!“) и сивата магистрала, която се губи в мрака. Земята е тъмна и тиха, такава каквато е била преди да я изпълним с шум и светлина. Нещо свършва. Нещо ново започва. Това тук беше преходният етап между двете. Паузата.
2
Вероятно става дума за Урулу, или Айерс Рок — най-голямата и най-древната монолитна скала в света, издигаща се до 348 метра насред австралийската пустиня. — Б.р.