— Какво друго ти каза? — попита Бен.
Той се беше опънал в леглото. От „Кемп Хейвън“ до хотела бяха шест километра и половина, а той изглеждаше така, сякаш току-що беше спринтирал на маратонска дистанция. Хлапето, което превърза двама ни със Сам — Дъмбо — не отвърна нищо, когато го попитах за Бен. Не каза, че той ще се оправи, не каза и че ще се влоши. Разбира се, Дъмбо беше само на дванадесет.
— Какви са възможностите им? Слабите им страни?
— Те вече нямат тела — отвърнах аз. — Ивън ми каза, че това е бил единственият начин да извършат пътуването. Някои са били „инсталирани“ — самият той, Вош, другите заглушители, други са още на кораба майка и чакат ние да изчезнем.
Бен потри уста с опакото на ръката си:
— Лагерите са били създадени, за да отделят най-добрите кандидати за промиване на мозъка…
— И за да ликвидират онези, които не са — довърших аз. — След като Петата вълна започнела, всичко, което трябвало да направят, било да седнат и да оставят глупавите човешки същества да им свършат мръсната работа.
Катализатора седеше до прозореца, тиха като сянка.
— Но защо въобще им е нужно да ни използват? — чудеше се Бен. — Защо просто не „инсталират“ достатъчно от войниците си в човешки тела и не ни довършат?
— Може би няма достатъчно от тях — предположих аз. — Или пък задействането на Петата вълна е било най-малкият риск.
— Какъв риск? — обади се сянката-Катализатор, нарушавайки мълчанието си.
Реших да не й обръщам внимание. Имаше много причини за това, но най-важната беше, че е рисковано да се заяждаш с Катализатора. Тя можеше да те унижи с една единствена дума.
— Ти беше там — напомних на Бен. — Чу Вош. Те са ни наблюдавали от векове. Но Ивън доказа, че дори и един план, създаван хиляди години, пак може да се обърка. Не мисля, че някога им е хрумнало, че когато се превръщат в нас, те наистина се превръщат в нас.
— Вярно е — съгласи се Бен. — Така че как можем да използваме това?
— Не можем — отвърна Катализатора. — Нищо от онова, което Съливан ни каза, не може да ни помогне, освен ако този Ивън някак не е оцелял след експлозията и не ни даде липсващата информация.
— Нищо не би могло да оцелее след това — поклати глава Бен.
— Имаше евакуационни капсули — казах аз, вкопчвайки се във все същата сламка, в която се вкопчвах, откакто той се беше сбогувал с мен.
— Наистина ли? — Катализатора не звучеше така, сякаш ми вярва. — Тогава защо не те е сложил в една от тях?
— Виж — отвърнах аз, — вероятно не би трябвало да казвам това на някой, който държи в ръцете си мощно полуавтоматично оръжие, но ти наистина започваш да ми лазиш по нервите.
— Защо? — престори се на изненадана тя.
— Трябва да намерим начин да научим нещо повече за това — остро се намеси Бен и така не ми даде възможност да й отговоря, което беше добре, защото Катализатора наистина държеше M16, а Бен ми беше казал, че тя е най-добрият стрелец в лагера. — Какъв е планът? Да чакаме Ивън да се появи или да бягаме? И ако ще бягаме, накъде? — бузите му пламтяха от треската, очите му блестяха, здравата го беше закъсал. — Ивън каза ли ти нещо друго, което би могло да ни помогне? Какво ще направят с градовете?
— Няма да ги взривят — намеси се Катализатора. Тя не изчака аз да отговоря. После не изчака и да я попитам откъде, по дяволите, знае това, и просто продължи. — Ако това е бил планът им, първо тях щяха да взривят. Повече от половината население на света живееше в градските зони.
— Значи, планират да ги използват — каза Бен, — защото живеят в човешки тела?
— Не можем да се скрием в град, Зомби — отвърна Катализатора. — В който и да е град.
— Защо?
— Защото не е безопасно. Пожарите, канализацията, болестите от всичките гниещи трупове, останалите оцелели, които вече трябва да са разбрали как Другите използват човешките тела. Ако искаме да останем живи възможно най-дълго, трябва да не спираме да се движим. Да се движим и да останем сами възможно най-дълго.
О, Господи! Откъде е чула точно това правило? Усетих как главата ми олеква.
Коляното ме болеше. Коляното, простреляно от заглушител. Моят заглушител.
Ще те открия, Каси. Както винаги. Не и този път, Ивън. Не мисля така. Седнах на леглото до Бен.
— Тя е права — казах му аз. — Не е добра идея да оставаме където и да било за повече от няколко дни.
— Или да оставаме заедно.
Думите на Катализатора увиснаха в ледения въздух. До мен Бен се напрегна. Затворих очи. И това правило го бях чувала: „Не се доверявай на никого.“