Първо Малката. После Кекса. Сега Дъмбо. Ние наистина изчезвахме по-бързо от къмпингари в някой филм на ужасите.
— Дъмбо! — тихо го повиках аз.
Глупавият прякор отекна в студения застоял въздух. Умът ми трескаво прехвърляше възможностите. Вървейки от по-малко вероятните към по-вероятните, те бяха следните: някой тихо го е неутрализирал и е нарязал тялото му, пленили са го, видял е или е чул нещо и е отишъл да го провери, отишъл е да пикае.
Забавих се няколко секунди на вратата, в случай че последното се окажеше вярно. Когато коридорът остана празен, се върнах обратно в стаята. Бен беше станал и проверяваше пълнителя на своя М16.
— Не ме карай да гадая — каза той. — Няма значение. Няма нужда да гадая.
— Остани тук със Сам. Аз ще отида.
Той се приближи с провлечена походка и спря на сантиметри от носа ми.
— Съжалявам, Съливан. Той е твой брат.
Настръхнах. Стаята беше ледена, а кръвта ми беше още по-студена. Гласът му беше твърд, равен и в него нямаше абсолютно никакво чувство. Зомби. Защо те наричат Зомби, Бен?
Тогава той се усмихна — със съвсем истинска усмивка в стила на Бен Периш.
— Онези момчета отвън — всички те са мои братя.
Той ме заобиколи и залитайки се отправи към вратата. Ситуацията бързо ескалираше от невъзможно опасна към опасно невъзможна. Не виждах никакво друго решение, преметнах се през леглото на Бен и сграбчих Сам за раменете. Разтърсих го здраво. Той се събуди с тих вик. Сложих ръка върху устата му, за да заглуша звука.
— Самс! Чуй ме! Нещо не е наред — извадих Люгера от кобура и го притиснах към малките му ръце. Очите му се разшириха от страх и от нещо, което изнервящо наподобяваше радост. — Двамата с Бен трябва да проверим какво става. Сложи резето — нали знаеш какво е резе? — с все така широко отворени очи, той кимна. — И сложи стол под дръжката на вратата. Гледай през малката дупка. Не пускай… — дали не трябваше да му обяснявам всичко буква по буква? — Виж, Самс, това е важно, много важно. Много, много важно. Нали знаеш как да различиш добрите хора от лошите? Лошите стрелят по нас — това беше най-добрият урок, на който баща ми някога ме беше научил.
Целунах Сам и го оставих там.
Вратата изщрака зад гърба ми. Чух как резето се плъзна на мястото си. Добро момче. Бен беше прекосил половината коридор. Той ми махна да се присъединя към него. Притисна горещите си от треската устни към ухото ми.
— Проверяваме стаите, после слизаме долу.
Работехме заедно. Аз проверявах, докато Бен ме прикриваше.
В хотел „Уокър“ имаше политика на отворените врати. Всяка ключалка е била разбивана в някакъв момент, докато по време на всяка от вълните оцелелите бяха търсили подслон тук. Това, че хотелът е бил предназначен за семейства с ограничен бюджет, също помагаше. Стаите бяха горе-долу с големината на къщичка на Барби. Бяха нужни тридесет секунди, за да се провери една и четири минути, за да проверим всичките.
Когато се върнахме в коридора, Бен отново прошепна в ухото ми:
— Шахтата.
Той се отпусна на коляно пред вратите на асансьора. Посочи ми с жест да покрия стълбището, след това измъкна двадесет и пет сантиметровия си боен нож и пъхна острието му в пролуката.
Аха — казах си аз, — старият номер за игра на криеница в асансьора! Тогава защо аз покривах стълбището? Бен разтвори вратите и ми махна да се приближа.
Видях ръждясали въжета и много прах, и помирисах нещо, за което предположих, че е мъртъв плъх. Той посочи към мрака надолу и тогава го разбрах. Не проверявахме шахтата — щяхме да я използваме.
— Аз ще проверя стълбите — едва доловимо прошепна той в ухото ми. — Ти оставаш в асансьора. Чакай сигнала ми.
Той затисна с крак една от вратите и опря гръб в другата, за да ги задържи отворени. Потупа малкото останало място между хълбока му и ръба. Устните му беззвучно изрекоха: „Да действаме“. Внимателно прекрачих краката му, седнах на мястото, което ми беше посочил и спуснах краката си отстрани. Покривът на асансьора беше сякаш на километри под мен. Бен се усмихна успокояващо: „Не се безпокой, Съливан. Няма да те оставя да паднеш.“
Преместих се няколко сантиметра напред, докато задникът ми не увисна в празното пространство. Не, така нямаше да стане. Залюлях се обратно към ръба, след това застанах на колене. Бен сграбчи китката ми и вдигна палеца на свободната си ръка. Плъзнах коленете си надолу по стената на шахтата, като се държах за ръба, докато накрая ръцете ми не се опънаха докрай. Добре, Каси. Време е да се пуснеш. Бен те държи. Да, глупачке, само че той е ранен и силите му са колкото на тригодишно дете. Когато се пуснеш, тежестта ти ще го накара да изпусне опората си и двамата ще паднете. Той ще падне върху теб, ще ти счупи врата и след това ще умре от загуба на кръв върху парализираното ти тяло…