— За изгарянията — обясни тя.
Тя внимателно повдигна одеялото, излагайки голото му тяло на ледения въздух. Над главите им гарванът наклони лъскавата си черна глава и продължи да ги наблюдава.
Кремът беше студен. Ръцете й — топли. Грейс го беше измъкнала от огъня, той бе измъкнал Каси от леда. Беше я пренесъл през люлеещото се бяло море, към старата ферма, където беше свалил дрехите й и бе потопил замръзналото й тяло в топла вода. Както покритите с мехлем ръце на Грейс се плъзгаха по тялото му, така и неговите пръсти се бяха плъзгали по покритата със скреж гъста коса на Каси.
Бяха извадили куршума, докато тя лежеше във водата, оцветена в розово от кръвта й. Куршумът, предназначен за сърцето й. Неговият куршум. И след като я извади от водата и превърза раната й, той я отнесе до леглото на сестра си, извръщайки очи, докато я обличаше в роклята на сестра си. Каси щеше да се почувства унижена, когато разбереше, че я е видял без дрехи.
Очите на Грейс бяха вперени в него. Както неговите очи бяха вперени в плюшеното мече върху възглавницата. Той беше дръпнал завивките до брадичката на Каси. Грейс придърпа одеялото под неговата.
„Ще живееш“ — беше казал той на Каси. Бе по-скоро молитва, отколкото обещание.
— Ще живееш — каза му Грейс.
„Трябва да живееш“ — беше казал на Каси.
— Трябва да живея — отвърна на Грейс.
Начинът, по който тя наклони глава, докато го гледаше, му заприлича на гарвана на дървото и на совата върху перваза.
— Всички ние трябва да живеем — бавно кимна Грейс. — Затова дойдохме.
Тя се наведе напред и нежно го целуна по бузата. Горещ дъх, хладни устни и слабият мирис на дим от горящо дърво. Устните й се плъзнаха от бузата му към устата. Той извърна глава.
— Откъде знаеш името й? — прошепна тя в ухото му. — Касиопея. Откъде познаваш Касиопея?
— Открих лагера й. Изоставен. Тя си е водила дневник…
— Аха. И така си разбрал, че планира да проникне в базата.
— Да.
— Е, значи, тогава всичко се връзва идеално. В дневника си казваше ли защо смята да проникне в базата?
— Брат й… отвели са го в „Райт-Патерсън“… от някакъв лагер за бежанци… тя е избягала…
— Това е забележително. След това е преодоляла защитите и е разрушила целия команден център. Това дори е още по-забележително. Граничи с невероятното.
Тя взе тигана, изхвърли съдържанието му в храстите и се изправи на крака. Застана пред него като някакъв рус, висок метър и осемдесет, колос. Страните й бяха поруменели, може би от студа, а може би от целувката.
— Почини си — каза му тя. — Вече си достатъчно добре, за да вървиш. Тази нощ тръгваме.
— Къде отиваме? — попита Ивън Уокър.
— На моето място — усмихна се тя.
17.
Когато слънцето залезе, Грейс угаси огъня, метна раницата и автомата си през рамо и повдигна Ивън от земята за двадесет и пет километровото им пътуване до къщата в нейния участък в покрайнините на Урбана. Тя щеше да се придържа към магистралата, за да се движат по-бързо. На този етап от играта рискът не беше голям — не беше виждала човешко същество от седмици. Онези, които не беше убила, бяха взети от автобусите или се бяха подслонили някъде срещу яростната атака на зимата. Това беше преходният период. След още една, може би две, но не повече от пет години, нямаше да има нужда да се крият, защото нямаше да има повече плячка, която да дебнат.
Със залеза на слънцето температурата падна. По небето с цвят на индиго препускаха разкъсани облаци, подкарвани от северния вятър, който си играеше с бретона й и игриво обръщаше яката на якето й. Появиха се първите звезди, луната изгря и пътят пред тях заблестя като сребърна лента, виеща се на черния фон на мъртвите полета, празните паркинги и изкормените черупки на отдавна изоставените къщи.
Тя спря веднъж, за да си почине и да намаже с още мехлем изгарянията на Ивън.
— В теб има нещо различно — замислено отбеляза тя. — Не мога да разбера какво е точно — добави, докато пръстите й го докосваха навсякъде.
— Събуждането ми не беше лесно — каза той. — Знаеш това.
Тя тихо изсумтя.
— Отдаваш се прекалено много на мрачни мисли, Ивън, и преживяваш болезнено загубите — тя отново го уви в одеялото. Прокара дългите си пръсти през косата му. Надникна дълбоко в очите му. — Има нещо, което не ми казваш.
Той не отговори нищо.
— Почувствах го — продължи тя — първата нощ, когато те измъкнах от останките. Има… — търсеше правилните думи — нещо скрито, което го нямаше преди.