— Нищо не е скрито — собственият му глас му прозвуча кухо и празно, като вятъра.
— Не е трябвало да те интегрират, Ивън Уокър — засмя се Грейс. — Твърде много им съчувстваш, за да си един от тях.
Тя го вдигна с такава лекота, като майка, която взема новороденото си дете. Вдигна лице към нощното небе и ахна.
— Виждам я! Касиопея, кралицата на нощта — тя притисна бузата си към темето му. — Търсенето ни приключи, Ивън.
18.
Постът на Грейс беше в стара, едноетажна дървена къща край магистрала 68, намираща се точно в средата на определения й сектор за патрулиране от петнадесет квадратни километра. Като се изключи това, че беше заковала дъски върху счупените прозорци и беше поправила външните врати, тя беше оставила къщата, както я бе намерила. По стените имаше семейни портрети, вещи и сувенири, които бяха твърде големи за носене. Във всяка стая имаше потрошени мебели, отворени чекмеджета и хиляди частици от живота на обитателите, които грабителите бяха счели за безполезни. Грейс не си беше направила труда да разчисти бъркотията. Когато дойдеше пролетта и Петата вълна приключеше, тя вече нямаше да е тук.
Тя отнесе Ивън във втората спалня в задната част на къщата — детска стая с яркосини тапети и под, осеян с играчки и подвижен модел на слънчевата система, който висеше тъжно от тавана. Сложи го в едно от двойните легла. Детето беше издраскало инициалите си върху таблата: К.М. Кевин? Кайл? Малката стая миришеше на чума. Нямаше много светлина — Грейс беше заковала и този прозорец — но зрението на Ивън беше много по-остро от това на обикновено човешко същество и той можеше да види тъмните петна от кръв, опръскали сините стени по времето на нечии предсмъртни гърчове.
Тя излезе от стаята и се върна след няколко минути с още мехлем и превръзки. С бързи движения превърза изгарянията, сякаш имаше да върши нещо по-спешно другаде. Нито един от двама им не заговори, докато тя не го намаза.
— От какво имаш нужда? — попита Грейс. — Нещо за ядене? Баня?
— Дрехи.
— Това не е добра идея — поклати глава тя. — За изгарянията ще трябва седмица и още две, или може би три за глезена.
Нямам три седмици. И три дни са прекалено много.
За пръв път си помисли, че може да му се наложи да неутрализира Грейс.
— Извикай, ако имаш нужда от нещо — тя докосна бузата му. — Недей да стъпваш на тоя глезен. Трябва да ида да взема някои провизии — не очаквах компания.
— Колко дълго няма да те има?
— Не повече от два часа. Опитай се да поспиш.
— Имам нужда от оръжие.
— Ивън, на двеста километра оттук няма никой — усмихна се тя. — А, страхуваш се от саботьора.
— Така е — кимна той.
Тя сложи пистолета си в ръката му.
— Гледай да не застреляш мен.
Пръстите му се обвиха около дръжката.
— Няма.
— Първо ще почукам.
Той кимна отново.
— Това е добра идея.
Тя спря на вратата.
— Изгубихме безпилотните самолети, когато базата падна.
— Знам.
— Което означава, че и двамата сме в мрежата на сензорите. Ако нещо се случи с единия от нас, или с двама ни…
— Нима това вече има значение? Всичко почти свърши.
Грейс кимна замислено:
— Мислиш ли, че ще ни липсват?
— Човешките същества ли? — той се зачуди дали тя не се шегува.
Никога преди това не я беше чувал да го прави — шегите не бяха част от характера й.
— Не онези там, отвън — тя посочи към широкия свят отвъд стените, — а тези вътре в нас. — Ръката докосна гърдите й.
— Не може да ти липсва това, което не си спомняш — отвърна той.
— О, аз мисля, че ще запазя нейните спомени — възрази Грейс. — Тя беше щастливо малко момиче.
— Значи, нищо няма да ти липсва, нали?
Тя скръсти ръце на гърдите си. Уж беше тръгнала да излиза, а не го правеше. Защо не тръгваше?
— Няма да запазя всички — каза тя, като имаше предвид спомените. — Само хубавите.
— Това е, което ме безпокои от самото начало, Грейс — колкото по-дълго се правим на хора, толкова повече заприличваме на тях.
Тя го погледна въпросително и не каза нищо в продължение на един много дълъг и тягостен момент.
— Кой се прави на човек? — попита тя.
19.
Той изчака, докато стъпките й не заглъхнаха. Вятърът свиреше в цепнатините между шпертплата и рамката на прозореца. Не се чуваше нищо друго. Както и зрението му, слухът му също беше изключително остър. Ако Грейс беше седнала на верандата, за да нареши косата си, той щеше да чуе това.