Първо пистолета. Той извади пълнителя. Точно както и подозираше — нямаше патрони. Беше му се сторило, че пистолетът е твърде лек. Ивън си позволи тихо да се засмее. Иронията беше прекалено голяма. Главната им цел беше не да убиват оцелелите, а да посеят недоверие помежду им и да ги подкарат като уплашени овце към кланици като „Райт-Патерсън“. Какво щеше да стане, когато онези, които сееха недоверие, започнеха сами да го жънат?
Пое си дълбоко дъх. Това щеше да боли. Изправи се до седнало положение. Стаята се завъртя. Той затвори очи. Не. Това само влоши нещата. Отвори очи и се насили да остане изправен. Тялото му беше подсилено в очакване на събуждането му. Това беше истината, която беше скрита зад съня със совата. Тайната, която споменът му пречеше да види и съответно да си спомни — че докато той, Грейс и десетки хиляди други деца спяха през нощта, те бяха придобили дарби. Дарби, от които щяха да имат нужда през идните години. Дарби, които щяха да превърнат телата им в прецизно настроени оръжия, защото онези, които бяха планирали нашествието, бяха разбрали една проста, макар и неочаквана истина — че умът следва тялото.
Ако дадеш на някого силата на боговете, то той ще стане безчувствен като тях.
Болката утихна. Замайването намаля. Той спусна краката си от ръба на леглото. Трябваше да изпробва глезена си. Той беше ключът. Другите наранявания бяха сериозни, но без значение — с тях можеше да се справи. Внимателно пренесе тежестта си върху глезена, но нагоре по крака му се стрелна пронизваща болка. Той падна по гръб, като дишаше тежко. Прашните планети над главата му бяха застинали в орбита около нащърбеното слънце.
Седна изправен и зачака главата му да се проясни. Нямаше как да избегне болката. Щеше да му се наложи да намери начин да се справи въпреки нея. Той спусна крака на пода, като използва леглото, за да опре на него тялото си. След това се насили да си почине. Нямаше нужда да бърза. Ако Грейс се върнеше, той можеше да й обясни, че е паднал от леглото. Бавно, сантиметър по сантиметър, той плъзна задника си по килима, докато не остана да лежи по гръб върху пода, с поглед вперен в слънчевата система, която се виждаше зад потока от нажежените до бяло метеорити, преминаващи пред очите му. Стаята беше ледено студена, но той се потеше обилно. Беше останал без дъх. Сърцето му препускаше. Кожата му пламтеше. Съсредоточи се върху модела над главата си — избледнялото синьо на Земята и тъмночервения цвят на Марс. Болката идваше на вълни — сега той се носеше върху различен вид море.
Летвите на леглото бяха заковани и изкривени от тежестта на рамката и матрака. Това нямаше значение. Той се напъха в тясното пространство под леглото. Под тежестта му хрущяха телата на умрели буболечки. Имаше и някаква обърната на обратно кола играчка, както и пластмасова фигурка на екшън герой с усукани крайници, останала от времето, когато сънищата на децата бяха пълни с герои. Той откърти дъската след три силни удара с основата на дланта си, изпълзя обратно и освободи и другия й край. В устата му влезе прах. Той се закашля и това предизвика цунами от болка, която премина през гърдите му и продължи надолу, за да се настани в стомаха му като свита на кълбо змия.
Десет минути по-късно той продължаваше да съзерцава слънчевата система и се тревожеше, че Грейс може да го открие припаднал, с притисната към гърдите летва от рамката на леглото. Щеше да му е по-трудно да й даде обяснение за това.
Светът около него се завъртя. Планетите останаха неподвижни.
Има скрита стая… Той беше прекрачил прага на тази стая, в която отекваше гръмовно едно единствено обещание: „Ще те открия.“ Това обещание, както всички други обещания, създаваше свой собствен морал. За да го спази, той трябваше да прекоси море от кръв.
Светът се разтресе. Планетите подскочиха.
20.
Докато Грейс се върне, вече се беше стъмнило. Пристигането й беше известено от включването на осветлението във всекидневната. Тя пусна лампата на нощното шкафче и светлината хвърли сенки, които погълнаха лицето й. Той не се възпротиви, когато тя дръпна завивките, свали превръзките, покриващи раните му, и изложи тялото му на студения въздух.
— Липсвах ли ти, Ивън? — прошепна тя с пръсти хлъзгави от мехлема, който размазваше по кожата му. — Нямам предвид днес. На колко години бяхме тогава? На петнайсет?
— Шестнайсет — отвърна той.
— Хъмм. Тогава ти ме попита дали се страхувам от бъдещето. Спомняш ли си?
— Да.
— Толкова… човешки въпрос.
Пръстите на едната й ръка го масажираха, докато пръстите на другата бавно разкопчаваха ризата й.