— Не толкова, колкото другия въпрос, който ти зададох.
Тя наклони глава с любопитство. Косата й падаше върху раменете й. Лицето й беше изгубено в сенките, а ризата й се разтвори като дръпната завеса.
— Кой беше той? — прошепна тя.
— Дали твърде дълго време не си се чувствала неизразимо самотна.
Хладните й пръсти. Топлината на изгорената му плът.
— Сърцето ти бие много бързо — промълви тя.
Грейс се изправи. Той затвори очи. За обещанието. Точно на границата на кръга от светлина, Грейс разкопча панталоните си, които се свлякоха около глезените й. Той не гледаше.
— Не бях толкова самотна — отвърна Грейс и дъхът й погали ухото му. — Това, че сме затворени в тези тела, има своите компенсации.
За обещанието. Каси, островът, към който плуваше, се надигна от пълното с кръв море.
— Не бях самотна, Ивън — повтори Грейс.
Тя докосна устните му с пръстите си и шията му с устните си.
Той нямаше избор. Обещанието не му оставяше такъв. Грейс никога нямаше да го пусне да си тръгне, тя нямаше да се поколебае да го убие, ако той опиташе да го стори. Не можеше да избяга или да се скрие от нея. Нямаше избор.
Той отвори очи, протегна дясната си ръка и прокара пръсти през косата й. Лявата му ръка се плъзна под възглавницата. Можеше да види как лишеното от децата си, самотно слънце над главите им, блестеше на светлината на лампата. Помисли, че Грейс може да забележи, че планетите липсват. Очакваше да го попита защо му е трябвало да ги маха, макар че не планетите бяха онова, което му трябваше.
Беше телта.
Но Грейс не беше забелязала. Умът й беше зает с други неща.
— Докосни ме, Ивън — прошепна тя.
Той се претърколи рязко надясно и удари челюстта й с лявата си ръка. Грейс залитна назад, когато той излетя от леглото и я удари с рамо в диафрагмата. Тя заби нокти дълбоко в раните от изгарянията му и започна да го дере. За момент стаята притъмня, но той нямаше нужда да вижда — трябваше просто да е близо.
Може и да беше видяла в ръката му импровизираната гарота от счупената летва и телта от модела, или просто може би имаше късмет, но юмрукът й успя да стисне телта и започна да я бута, докато той дърпаше, за да я стегне. Той натисна крака й с външната част на здравия си глезен и я събори на пода, падна заедно с нея и я прикова с коляното си в кръста.
Нямаше избор.
Той призова отново цялата останала сила на подобреното си тяло, за да притегне телта, докато тя не преряза дланта й и не стигна до костта.
Тя се мяташе под тежестта му. Той се извърна рязко с дясното си коляно и го опря в главата й. По-стегнато. По-стегнато. Усети мириса на кръв. Неговата. Нейната.
Стаята се завъртя около него.
Докато потъваше все по-надълбоко в собствената си и в нейната кръв, Ивън Уокър продължаваше да дърпа.
21.
Когато всичко свърши, той пропълзя до леглото и извади счупената летва. Беше малко дълга за патерица и трябваше да я държи под неудобен ъгъл, но щеше да се наложи да се задоволи с нея. Той закуцука към другата спалня, където откри мъжки дрехи — чифт дънки, карирана риза, плетен на ръка пуловер и кожено яке, на чийто гръб бе изрисувано името на отбора по боулинг на неговия собственик — „Умниците от Урбана“. Платът драскаше и протъркваше възпалената му кожа и превръщаше всяко движение в урок по болка. Тътрейки краката си, той се отправи към всекидневната, където откри раницата и автомата на Грейс.
Метна и двете през рамо.
Часове по-късно, докато почиваше по средата на подобна на гнездо купчина от осем коли на магистрала 68, той отвори раницата, за да види какво има в нея и намери десетки надписани с черен маркер найлонови пликчета. Всяко от тях съдържаше кичури човешка коса. В началото той беше озадачен. Чия беше тази коса и защо беше в пликчета с прилежно написани дати? После разбра — Грейс събираше трофеи от онези, които беше убила.
Умът следваше тялото.
Той измайстори шина за глезена си от две счупени парчета метал, които уви с бинт. Отпи няколко глътки вода. Тялото му жадуваше за сън, но не можеше да спи, докато не изпълни обещанието си. Вдигна лице към иглите от чиста светлина, забити в безкрайния мрак над него. Не те ли откривам винаги?
Фарът на колата до него избухна сред дъжд от парчета стъкло и пластмаса. Той се хвърли под най-близката кола, влачейки оръжието след себе си. Грейс. Тя трябваше да е. Грейс беше жива.
Беше избързал с тръгването. Беше разчитал твърде много на предположения и надежди. А сега беше притиснат в капан без изход. В този момент Ивън осъзна, че обещанията могат да бъдат спазвани по най-неочаквани начини. Беше открил Каси, като се беше превърнал в нея самата. Ранен, попаднал в капан под някаква кола, неспособен да избяга, неспособен да се изправи, оставен на милостта на безмилостен преследвач без лице — заглушител, създаден да надушва следите на човешките същества.