Когато слънцето се спусна под небесния купол, той се строполи на земята. Спъна се като на забавен каданс и падна, като първо удари земята с рамото си и се претърколи до края на пътя, където остана да лежи по гръб с широко разтворени ръце. Не чувстваше тялото си от кръста надолу и трепереше неконтролируемо, изгаряйки от треска в студения въздух. Върху Земята се спусна мрак и Ивън Уокър пропадна на дъното му. В следващия миг той се озова в скрита стая, в която танцуваше светлина и източникът на тази светлина беше тя. Той нямаше обяснение за случващото се и за това как лицето й осветяваше това място, в което нямаше светлина. Ти си луд. Побъркал си се. И той си го беше помислил. Бореше се да я запази жива, докато всяка нощ излизаше, за да убива останалите. Защо някой трябваше да остане жив, след като самият свят щеше да загине? Тя осветяваше мрака, нейният живот беше лампата, която беше последната звезда в една умираща вселена.
„Аз съм човечеството“ — беше написала тя. Това беше егоцентрично, упорито, сантиментално, детинско и безполезно. Аз съм човечеството. Цинично, наивно, мило, жестоко, меко като пух и твърдо като волфрамова стомана.
Трябваше да стане. Ако не успееше, светлината щеше да изчезне. Светът щеше да бъде погълнат от смазващия мрак. Но цялата тежест на атмосферата притискаше Ивън надолу с мачкащата костите сила на своите пет квадрилиона тона и не му позволяваше да се изправи.
Системата беше спряла да функционира. Изстискана докрай, извънземната технология, инсталирана в тялото му, когато беше на тринадесет, се беше изключила. Сега вече нямаше нищо, което да го поддържа и пази. Изтощено и обгорено, човешкото му тяло не беше различно от телата на някогашните му жертви. Крехко. Деликатно. Уязвимо. Самотно.
Той не беше един от тях. Беше точно като тях.
Напълно различен. Изцяло човек.
Претърколи се на една страна. По гърба му премина спазматична болка. В устата му нахлу кръв. Той я изплю.
Обърна се по корем. След това застана на колене. На ръце. Лактите му трепереха, китките му заплашваха да поддадат под собствената му тежест. Егоцентрично, упорито, сантиментално, детинско и безполезно. Аз съм човечеството. Цинично, наивно, мило, жестоко, меко като пух и твърдо като волфрамова стомана.
Аз съм човечеството.
Той започна да пълзи.
Аз съм човечеството.
Падна.
Аз съм човечеството.
Изправи се.
28.
Сякаш след цял един живот време, от скривалището си под надлеза на магистралата, Ивън наблюдаваше как тъмнокосото момиче се затича през паркинга, пресече отклонението за междущатския път и с бърза крачка измина няколкостотин метра в северна посока по магистрала 68, преди да спре до един джип и да се обърне, за да погледне назад към сградата. Той проследи погледа й до прозореца на втория етаж, където една сянка се появи за миг и изчезна.
Еднодневка.
Тъмнокосото момиче изчезна сред дърветата край магистралата. Неизвестно защо беше напуснала сградата и не беше ясно накъде отиваше. Може би групата се разделяше — това щеше малко да увеличи шансовете им за оцеляване — или може би тя щеше да разузнае за по-добро скривалище, където да изкарат зимата. Каквато и да беше причината, той имаше чувството, че ги беше открил точно навреме.
Тъмнокосото момиче беше само, което означаваше, че вътре са останали поне четирима — онези, които беше видял зад прозорците. Той не знаеше дали някой от тях беше оцелял след експлозията. Дори не беше сигурен дали това, което беше зърнал през прозорците, бе сянката на Каси.
Не че имаше някакво значение. Той беше дал обещание. Трябваше да влезе вътре.
Не можеше да се приближи открито. Ситуацията беше допълнително усложнена от твърде многото неизвестни. Ами ако това не беше Каси, а взвод войници от Петата Вълна, които се бяха оказали отрязани, когато базата се беше взривила — като взводът, който беше оставил на грижите на Грейс? Щеше да е мъртъв, преди да е изминал и пет метра. Дори и да беше Каси, заедно с група оцелели, рискът пак беше почти толкова голям — можеха да го очистят, преди да са осъзнали кой е.