Не. Ако са само двама, ще се разделят. Единият ще тръгне надолу по стълбището, а другият ще се спусне през асансьора и ще се срещнат във фоайето.
Той ги видя да излизат от последната стая и след това да отиват до асансьора, където единият от тях задържа вратите му, докато другият се спусна в асансьорната шахта и се изгуби от поглед. Онзи, който остана, едва успяваше да се задържи прав, държеше се за корема и тихо сумтеше от усилието. Той закуцука по посока на Ивън, като вървеше изкривен на една страна.
Ивън зачака. Шест метра. Три. Един. Фигурата държеше автомата с едната си ръка, а с другата притискаше корема си. Застанал от другата страна на вратата, Ивън се усмихна. Бен. Не Кен. Бен.
Открих те.
Беше твърде опасно да се довери на това, че Бен ще го разпознае и няма да го застреля на място. Той изскочи от вратата и заби юмрука си с всичка сила в ранения корем на Бен. С удара си му изкара въздуха, но Бен отказа да падне. Той се олюля и вдигна автомата си. Ивън го изби на едната страна и удари Бен отново на същото място — този път той се отпусна на колене в краката на Ивън. Главата на Бен се отметна назад. Очите им се срещнаха.
— Знаех си, че не трябва да ти вярвам — задъхано каза Бен.
— Къде е Каси?
Ивън коленичи, сграбчи с две ръце жълтия суитшърт, в който беше облечен Бен и доближи лицето си до неговото.
— Къде е Каси?
Ако беше в нормалното си състояние, ако системата не се беше повредила, той щеше да забележи проблясъка на острието и да чуе безкрайно слабото свистене, което то издаваше, докато разсичаше въздуха. Вместо това, той не разбра за ножа, докато Бен не го заби в бедрото му.
Падна назад, повличайки Бен със себе си. Запрати го на една страна и Бен измъкна ножа си. Ивън стовари коляното си върху китката му, за да неутрализира заплахата и сграбчи с двете си ръце лицето на Бен, затискайки силно носа и устата му. Времето забави своя ход. Под него Бен размахваше ръце и риташе, мятайки главата си на всички страни, докато свободната му ръка се опитваше да докопа автомата, който беше само на няколко сантиметра от пръстите му. Времето спря.
В този момент Бен замря неподвижно и Ивън се претърколи настрани, опитвайки се да си поеме дъх. Беше облян в кръв и пот и имаше чувството, че тялото му всеки момент ще избухне в пламъци. Обаче нямаше време за почивка. Надолу по коридора, през една полуотворена врата към него погледна дребно и овално лице.
Сам.
Изправи се на крака, изгуби равновесие, удари се в стената и падна. Изправи се отново, вече убеден, че Каси беше тази, която се бе спуснала в шахтата. Първо обаче трябваше да се убеди, че Сам е в безопасност, само дето хлапето беше затръшнало вратата и сега крещеше неприлични думи през нея. В момента, в който Ивън сложи ръка на дръжката, момчето откри огън.
Той се хвърли към стената до вратата, докато Сам изпразваше пълнителя. Когато настъпи паузата, не се поколеба. Сам трябваше да бъде неутрализиран, преди да е успял да презареди.
Ивън имаше избор: да избие вратата с наранения си крак или да използва цялата тежест на тялото си и да я изрита с другия. И двете възможности не бяха добри. Той избра да изрита вратата със счупения си крак — не можеше да рискува да загуби равновесие.
Три силни, резки ритника. Три ритника, които го накараха да изпита болка, каквато никога преди не беше изпитвал. Но ключалката се счупи с оглушителен звук и вратата се удари в стената от другата страна. Той нахлу в стаята, а там беше братът на Каси, който пълзеше рачешката към прозореца. Ивън някак успя да се задържи изправен и тръгна към детето с протегнати напред ръце. Аз съм тук, помниш ли ме? Спасих те преди, ще те спася и сега…
И тогава зад него, последната, единствената звезда, онази, която беше пренесъл през безкрайното бяло море — нещото, за което беше открил, че си заслужава да умре — откри огън.
И когато се удари в костта, куршумът ги свърза един с друг, като със сребърна верижка.
IV
Милиони
30.
Момчето спря да говори в лятото на чумата.
Баща му беше изчезнал. Запасът им от свещи свършваше и една сутрин той излезе, за да намери още. Не се върна никога повече.
Майка му беше болна. Болеше я главата. Болеше я цялото тяло. Казваше му, че дори зъбите я болят. През нощта беше най-зле. Температурата й се покачваше. Стомахът й не задържаше никаква храна. На следващата сутрин се чувстваше по-добре. Казваше, че може и да се оправи. Отказа да отиде в болницата. Бяха чували истории, ужасяващи истории — за болниците, клиниките за приходящи и спешните отделения. Едно по едно семействата напускаха квартала. Положението с грабежите ставаше все по-лошо, а нощем по улиците бродеха банди. Мъжът, който живееше две врати по-надолу, беше убит, застрелян в главата, затова, че беше отказал да даде от водата за пиене на своето семейство. Понякога в квартала идваше някой непознат, който разказваше истории за земетресения и стени от вода, високи тридесет метра, които били залели земята на изток чак до Лас Вегас. Мъртвите били хиляди. Милиони.