Той изстена на сън. Пръстите му се вкопчваха в завивките. Бълнуваше.
През това също съм преминала, Ивън. Хванах ръката му. Той беше обгорен, наранен и потрошен — зачудих се какво ли го беше забавило толкова да ме намери? Вероятно беше пълзял дотук. Ръката му гореше. Лицето му лъщеше от пот. За пръв път ми мина през ума, че Ивън Уокър може да умре — толкова скоро, след като се беше завърнал от мъртвите.
— Ще живееш — казах му аз. — Трябва да живееш. Обещай ми, Ивън. Обещай ми, че ще живееш. Обещай ми.
Малко се отнесох. Опитвах се да не го правя. Но не можех да се сдържа.
— Това ще затвори кръга и тогава ще сме квит — и двамата ще сме квит, ти и аз. Ти ме застреля и аз оживях. Аз те застрелях и ти ще живееш. Виждаш ли? Такъв е редът на нещата. Попитай когото и да е и той ще го потвърди. Освен това нали си господин Двестагодишното Свръхсъздание, чиято съдба е да спаси нас, жалките човешки същества от интергалактическия рояк. Това ти е работата. За това си роден. Или пък отгледан — няма значение. Знаеш ли, така както върви завладяването на света, ще излезе, че планирането ви доста куца. Мина почти година, а ние още сме тук и кой сега лежи по гръб като някой бръмбар, докато по брадичката му се стичат лиги?
Наистина по брадичката му се стичаха малко лиги. Забърсах ги с ъгълчето на одеялото.
Вратата се отвори и добрият стар Кекс влезе в стаята.
После се появи Дъмбо, ухилен до уши, след това Бен и накрая Сам. Малката я нямаше.
— Как е той? — попита Бен.
— Гори — отвърнах аз. — Бълнува. Не спира да говори за Грейс.
— Като в онзи госпъл ли? — намръщи се Бен.
— Може би казва молитва10, като онази преди хранене — предположи Дъмбо.
— Вероятно умира от глад.
Кекса се отправи с тежка стъпка към прозореца и погледна през него към заледения паркинг. Наблюдавах го как се движи през стаята като магаренцето Йори, след това се обърнах към Бен.
— Какво се е случило?
— Не казва.
— Тогава го накарай да каже. Нали ти си сержантът?
— Не мисля, че ще може.
— Значи Малката е изчезнала и ние не знаем нито защо, нито къде е.
— Сигурно е настигнала Катализатора — предположи Дъмбо. — И Катализатора е решила да я вземе със себе си в пещерите, вместо да губи време да я връща обратно.
Кимнах с глава към Кекса:
— Той къде беше?
— Намерих го отвън — отвърна Бен.
— Какво правеше?
— Просто… стоеше.
— Просто стоеше? Наистина ли? Вие момчета, не се ли чудите понякога за кой отбор играе Кекса?
Бен поклати уморено глава:
— Съливан, не започвай…
— Сериозно. Може би просто се преструва на ням. И така не му се налага да отговаря на всякакви неудобни въпроси. Освен това би било доста разумно те да сложат по един свой човек във всеки взвод деца с промити мозъци, в случай че някой започне да се прави на умник…
— Да, а преди Кекса беше Катализатора — Бен започваше да губи търпение. — След това ще е Дъмбо. Или аз. Докато човекът, който призна, че е от страната на врага, лежи тук и те държи за ръката.
— Всъщност аз съм тази, която държи неговата ръка. И не той е врагът, Периш. Мислех, че вече сме приключили с това.
— Откъде да знаем, че не е убил Малката? Или Катализатора? Как можем да сме сигурни?
— О, Господи, погледни го. Не би могъл да убие и… и… — опитах да се сетя за нещо подходящо, което той не би могъл да убие, но единственото, което се появи в гладния ми и лишен от сън мозък беше еднодневка, което щеше да е наистина, ама наистина лош избор на дума. Като някаква неволна поличба, ако изобщо поличбата може да бъде неволна.
Бен рязко се обърна към Дъмбо и го накара да трепне. Мисля, че той би предпочел гневът на Бен да бъде насочен към всеки друг, но не и към него.
— Ще оживее ли?
Дъмбо поклати глава и върховете на ушите му станаха яркорозови.
— Положението му е зле.
— Това ми е въпросът. Колко зле? Колко скоро ще може да върви?
10
На английски освен собствено име Grace означава и „божия милост“, както и кратка молитва преди и след ядене — Бел.прев.