— Не ме наричай така, Самс — промърморих аз.
През прозореца се процеждаше светлина — беше късен следобед. Бях проспала деня.
— Какво…?
Сам допря един пръст до устните си и посочи към тавана с другата ръка. Слушай.
Чух го — шумът от роторите на хеликоптер нямаше как да бъде сбъркан — беше слаб, но се усилваше. Скочих от леглото, сграбчих автомата и последвах Сам в коридора, където Кекса и Дъмбо се бяха скупчили около Бен, докато бившият куортърбек клечеше на пода и им даваше инструкции.
— Може да е само патрул — шепнеше той — и дори да не търси нас. Когато лагерът се взриви, навън имаше два взвода. Може би е спасителна мисия.
— Ще открият сигналите ни — паникьосано отвърна Дъмбо. — Свършени сме, сержант.
— А може би не — с надежда каза Бен, който беше възвърнал част от обаянието си. — Чувате ли го? Вече заглъхва…
Не беше само във въображението му — звукът наистина отслабваше. Човек трябваше да задържи дъха си, за да го чуе. Останахме в коридора още десет минути, докато звукът изчезна напълно. После изчакахме още десет, но той не се завърна. Бен изду бузи и въздъхна.
— Мисля, че ни се размина…
— За колко дълго? — поиска да знае Дъмбо. — Не трябва да оставаме тук тази нощ, сержант. Предлагам да тръгваме веднага към пещерите.
— И така да се разминем с Катализатора, докато се връща? — поклати глава Бен. — Или да рискуваме онзи хеликоптер да се върне и да ни завари на открито? Не, Дъмбо. Ще се придържаме към плана.
Той се изправи на крака. Погледът му се спря на лицето ми.
— Какво става с Баз Светлинна година12? Никаква промяна ли няма?
— Името му е Ивън и не, няма промяна.
Бен се усмихна. Не знам, може би непосредствената заплаха по някакъв начин го караше да се чувства по-жив, по същата причина, поради която зомбитата са месоядни, само с един вид храна в менюто си. Никой никога не е чувал за оживели мъртъвци, които са вегетарианци. Какво би било предизвикателството да нападнат някоя чиния с аспержи?
— Зомби нарече гаджето ти „космически рейнджър“ — изкикоти се Самс.
— Той не е космически рейнджър… И защо всички казвате, че ми е гадже?
— Не ти ли е гадже? — усмивката на Бен се разшири. — Но той те целуна…
— По устата ли? — попита Дъмбо.
— О, да. Два пъти. Поне аз това видях.
— С език?
— Пфуу — Сами нацупено сви уста, все едно беше захапал кисел лимон.
— Имам оръжие — заявих аз, като само наполовина се шегувах.
— Не видях език — отвърна Бен.
— Искало ти се е? — изплезих му се аз.
Дъмбо се засмя.
Дори и Кекса се усмихна.
Тогава се появи момичето — пристъпи в коридора от стълбището и после всичко стана много бързо и доста странно.
36.
Дрипавата й розова тениска с надпис „Здравей коте“ беше изцапана с кал (или може би кръв). Носеше къси панталонки, които някога вероятно са били жълтокафяви на цвят, но сега бяха избледнели до мръснобяло. Белите й джапанки бяха мърляви, но по тях се бяха запазили няколко особено упорити мъниста. Имаше тясно дяволито лице, доминирано от огромни очи, и сплъстена черна коса. Беше малка, горе-долу на възрастта на Сами, макар че беше толкова слаба, че лицето й изглеждаше като лице на дребна старица.
Никой не каза нищо. Бяхме шокирани. Когато я видях в другия край на коридора с тракащи зъби и кокалести колена на ледения студ, сякаш се върнах в Лагера и видях отново момента, в който се появиха жълтите училищни автобуси, които не трябваше да същестуват, след като вече нямаше училища. Това беше нещо невъзможно.
Тогава Сами прошепна:
— Меган?
— Коя по дяволите е Меган? — обади се Бен.
Това, общо взето, беше въпросът, който си задавахме всички.
Сам се затича, преди някой да е успял да го хване. Спря по средата на разстоянието до нея. Малкото момиченце не помръдваше. Дори почти не мигаше. Очите й сякаш блестяха на намаляващата светлина. Бяха ярки и наподобяваха очи на птица, сякаш беше някаква съсухрена сова.
Сам се обърна към нас и извика:
— Меган! — сякаш ни казваше нещо съвсем очевидно. — Това е Меган, Зомби. Тя беше в автобуса заедно с мен! — той се обърна отново към нея. — Здравей, Меган — каза го небрежно, сякаш се бяха срещнали на детската площадка да си поиграят.
— Кекс — тихо каза Бен, — провери стълбището. Дъмбо, ти поеми прозорците. След това двамата претърсете първия етаж. Няма начин тя да е сама.
Момичето заговори и гласът й се разнесе тънък и дрезгав, напомняйки ми за нокти, които дращят по черна дъска.