37.
Повиках Бен в стаята.
— Нищо — казах му аз. — А проверих… навсякъде.
— Ами гърлото й? — тихо попита Бен.
Беше усетил яростта в гласа ми. Беше почувствал, че говори с човек, изпълнен с лудост и трябва да го кара по-внимателно.
— Точно преди да припадне, тя каза, че я боли гърлото.
Кимнах.
— Погледнах. В нея няма топче, Бен.
— Напълно сигурна ли си? Странно е, че първото нещо, което казва едно замръзнало и недохранено дете в мига, в който се появява, е „Боли ме гърлото“.
Той предпазливо се приближи до леглото. Не знам, може би причината беше в това, че той се тревожеше, че може да му се нахвърля в пристъп на невъздържана ярост. Не че това някога се беше случвало. Той внимателно притисна едната си ръка към челото й, докато се опитваше да отвори устата й с другата, за да надникне вътре. Погледна отблизо с едно око.
— Трудно е да се види каквото и да било — промърмори той.
— Ето защо използвах това — казах аз и му подадох химикалката фенерче на Сам, която му бяха дали в лагера.
Той светна с него в гърлото на момичето.
— Доста е червено — отбеляза той.
— Така е. Точно затова каза, че я боли.
Бен почеса наболата си брада — това го тревожеше.
— Не каза „Помогнете ми“, или дори „Съпротивата е безсмислена“, а само „Боли ме гърлото“.
— „Съпротивата е безсмислена“?13 Това ли измисли? — скръстих ръце на гърдите си аз.
Сам надничаше от вратата. Кафявите му очи бяха големи като чинии.
— Тя добре ли е, Каси? — попита той.
— Жива е — отвърнах аз.
— Тя го е глътнала! — възкликна Бен, човекът с идеите. — Не си го открила, защото е в стомаха й!
— Тези проследяващи устройства са с големината на оризово зърно — напомних му аз. — Защо ще я боли гърлото от това, че го е глътнала?
— Не казвам, че имплантът е наранил гърлото й. Гърлото й няма нищо общо с това.
— Тогава защо си толкова разтревожен от това, че я боли гърлото?
— Ето какво ме тревожи, Съливан — той с труд се опитваше да остане спокоен, защото очевидно поне един от нас трябваше да запази спокойствие. — Появата й просто така, от нищото, може да означава много неща, но нито едно от тях не може да е добро. Всъщност може да е единствено нещо лошо. Нещо много лошо, дето се влошава от факта, че не знаем причината, заради която тя е била изпратена тук.
— Дето се влошава?
— Ха-ха. Глупавият спортист, който не може да говори правилен английски. Кълна се, че следващият, дето се опита да поправи граматиката ми, ще получи юмрук в лицето.
Въздъхнах. Яростта започваше да ме напуска и ме остави празна и обезкръвена като кукла с човешка форма.
Бен дълго гледа Меган.
— Трябва да я събудим — реши той.
В този момент в стаята влязоха Дъмбо и Кекса.
— Не ми казвай — обърна се Бен към Кекса, който, разбира се, и без това нямаше да му отвърне. — Не сте открили нещо.
— Нищо — поправи го Дъмбо.
Бен не го удари в лицето. Вместо това протегна ръка.
— Дай ми манерката си.
Разви капачката и наклони манерката над челото на Меган. Една капка вода увисна на ръба и се задържа там сякаш цяла вечност.
Преди вечността да свърши, един дрезгав глас се обади зад гърбовете ни.
— На ваше място не бих правил това.
Ивън Уокър се беше събудил.
38.
Всички замръзнаха. Дори капката вода на ръба на гърлото на манерката застина неподвижно. От леглото си Ивън ни наблюдаваше със зачервени, блестящи от треската очи и чакаше някой да зададе очевидния въпрос, който накрая беше зададен от Бен:
— Защо?
— Ако я събудиш по този начин, тя ще си поеме дълбоко дъх, а това няма да е добре.
Бен се обърна с лице към него. Водата покапа върху килима.
— За какво говориш, по дяволите?
Ивън преглътна и направи гримаса заради усилието, което това му костваше. Лицето му беше бяло като калъфката на възглавницата под него.
— Сложили са й имплант, не проследяващо устройство.
Бен стисна зъби и устата му се превърна в тънка бяла линия. Той разбра истината преди нас. Обърна се към Дъмбо и Кекса.
— Излезте навън. Съливан, ти и Сам също.
— Никъде няма да ходя — отвърнах аз.
— Трябва — обади се Ивън. — Не знам колко прецизно е било настроено.
— Прецизно настроено какво? — попитах аз.
— Взривно устройство, задействащо се от въглеродния диоксид– той бързо извърна очи, беше му трудно да произнесе следващите думи: — Нашият дъх, Каси.