В този момент всички разбраха за какво става дума. Но има разлика между това да разбереш нещо и да го приемеш. Мисълта за това беше неприемлива. След всичко, което бяхме преживели, все още имаше неща, които умовете ни просто отказваха да приемат.
— Всички слизайте долу — изръмжа Бен.
Ивън поклати глава.
— Не е достатъчно далеч. Трябва да напуснете сградата.
Бен сграбчи Дъмбо с едната си ръка и Кекса с другата и ги блъсна към вратата. Сам беше отстъпил до входа на банята, притиснал малкото си юмруче към устата си.
— Освен това някой да отвори прозореца — задъхано добави Ивън.
Избутах Сам в коридора, изтичах до прозореца и натиснах силно, за да го отворя, но той не помръдна — вероятно беше замръзнал. Бен ме избута встрани и строши стъклото с приклада на автомата си. Леденият въздух нахлу в стаята. Бен се върна до леглото на Ивън и го гледа известно време, преди да го хване за косата и да го задърпа напред.
— Ти, копеле…
— Бен! — сложих ръката си върху неговата. — Остави го. Той не е…
— О, да. Забравих. Той е добрият зъл извънземен.
Той го пусна. Ивън падна назад — нямаше сили да остане прав. Тогава Бен му предложи да направи със себе си нещо, което беше анатомично невъзможно.
Погледът на Ивън се насочи към мен.
— В гърлото й — закачено е директно върху епиглотиса.
— Тя е бомба — невярващо каза Бен, с глас, треперещ от ярост. — Взели са едно дете и са го превърнали в импровизирано взривно устройство.
— Можем ли да го махнем? — попитах аз.
Ивън поклати глава:
— Как?
— Нали тя точно това те пита, скапаняк — излая Бен.
— Експлозивът е свързан с детектор за въглероден диоксид, имплантиран в гърлото й. Ако връзката прекъсне, той детонира.
— Това не отговаря на въпроса ми — натъртих аз. — Можем ли да го махнем, без взривът да ни изхвърли в околоземната орбита?
— Това е осъществимо…
— Осъществимо. Осъществимо. — Бен се смееше с онзи странен, хълцащ смях.
Безпокоях се, че може да премине границата и да се смахне.
— Ивън — казах аз възможно най-тихо и спокойно, — можем ли да го махнем, без…
Не можах да довърша и Ивън не настоя.
— Ако го направите, вероятността да не детонира, е много по-голяма.
— Да го направим без… какво? — Бен с труд успяваше да следи разговора ни.
Не го винях за това. Съзнанието му все още се опитваше да проумее немислимото, като лош плувец, мъчещ се да преодолее течението.
— Без първо да я убиете — обясни Ивън.
39.
Двамата с Бен свикахме в коридора поредната среща в стил „сега вече сме прецакани“, за да се опитаме да измислим някакъв план. Бен нареди всички други да отидат в крайпътния ресторант, от другата страна на паркинга, докато не им дадем знак, че всичко е наред или хотелът не избухне — което от двете се случеше първо. Сам отказа да отиде.
Бен стана строг. Сам избухна в сълзи и се нацупи. Бен му напомни, че е войник и че добрите войници следват заповедите. Освен това го попита кой щеше да пази Кекса и Дъмбо, ако той останеше тук?
Преди да тръгне, Дъмбо каза:
— Аз съм медикът — беше разбрал какво е намислил Бен. — Аз трябва да го направя, сержант.
Бен поклати глава.
— Разкарай се оттук — отсече той.
След това останахме сами. Очите на Бен само се въртяха насам-натам. Приличаше на някоя приклещена хлебарка. На попаднал в капан плъх. На човек, който пада от висока скала и не намира за какво да се хване.
— Е, предполагам, че сега ще разберем отговора на голямата загадка, а? — рече той. — Онова, което не разбирам е, защо просто не ни попиляха с няколко ракети „Хелфайър“. Знаят, че сме тук.
— Не е в техния стил — отвърнах аз.
— Стил?
— Досега не ти ли е минавало през ума колко лично е всичко — от самото начало? В убиването ни има нещо, което ги възбужда.
Бен ме погледна с нездраво любопитство:
— Аха. Е, сега виждам защо искаш да излизаш на срещи с един от тях — не трябваше да го казва. Веднага осъзна грешката си и бързо отстъпи. — Кого заблуждаваме, Каси? Всъщност няма какво толкова да решаваме, освен кой ще го направи. Може би трябва да хвърляме ези-тура.
— Може би трябва да е Дъмбо. Не ми ли каза, че в лагера са го обучавали на полева хирургия?
— Хирургия? — намръщи се той. — Майтапиш се, нали?
— Е, как иначе ще…?
Тогава разбрах. Не можех да го приема, но го разбирах. Грешах за Бен. Онова течение го беше завлякло много надълбоко. Беше потънал хиляди метри надолу.