— Каква невинност? — попитах аз.
— Да докаже, че е този, който казва, че е — Зомби погледна Съливан, която продължаваше да ме гледа гневно. — И да удържи обещанието си.
— Той обеща, че ще ме намери — обясни ми тя.
— Видях товарния самолет — казах аз. — Не видях евакуационна капсула.
Съливан се изчерви под луничките си.
— Само защото ти не си я видяла…
— В това няма смисъл — обърнах се към Зомби. — Същество от раса, хиляди години по-напреднала от нашата, се обръща срещу собствения си вид… по каква причина?
— Не съм осведомен каква е причината — отвърна Зомби с полуусмивка.
— Цялата му история е странна — продължих аз. — Чисто съзнание, обитаващо човешко тяло — ако не им трябват тела, значи, не им трябва и планета.
— Може би планетата им трябва за нещо друго — мъчеше се да ме убеди Зомби.
— Като например какво? Да отглеждат добитък? Място за почивка?
Нещо друго ме тревожеше — някакъв досаден гласец, който ми повтаряше „тук нещо друго не е наред“. Нещо не се връзва. Но не можех да разбера какво точно е то. Всеки път, когато се опитвах да го открия, то ми се изплъзваше.
— Нямаше време да навлизаме в подробности — сопна се Съливан. — Бях се съсредоточила да измъкна братчето си от лагера на смъртта.
Зарязах темата. Имах чувството, че главата й всеки момент ще избухне.
Сега, когато за последен път поглеждам назад, мога да различа силуета на същата тази глава, очертан на прозореца на втория етаж на хотела, и това е лошо, наистина лошо — така тя е лесна мишена за снайперист. Следващият заглушител, когото Съливан срещне, може и да не се окаже толкова влюбен, колкото първия.
Спуснах се бързо към тясната редица дървета край пътя. Сковани от леда, есенните останки хрущят под обувките ми. Листа, свити като юмруци, боклуци и човешки кости, разхвърляни от мършоядите. Студеният вятър носи слабия мирис на дим. Светът ще гори в продължение на стотици години. Огънят ще погълне нещата, които сме направили от дърво, пластмаса, гума и плат, след това водата, вятърът и времето ще стрият камъка и стоманата на прах. Колко объркващо е това, че си представяхме как градовете ни ще бъдат опожарени от извънземни бомби и смъртоносни лъчи, когато всичко, от което те са се нуждаели, е Майката природа и времето.
И според Съливан — човешки тела, макар че пак според Съливан, те не се нуждаят от тела.
Виртуалното съществуване не изисква физическа планета…
Когато за пръв път казах това, Съливан не искаше да ме слуша, а Зомби се държеше така, сякаш това няма значение. Той казва, че каквато и да е причината, важното е, че искат да избият всички ни. Всичко останало са просто празни приказки.
Може би. Но аз не мисля така.
Заради плъховете.
Забравих да кажа на Зомби за плъховете.
3.
Преди изгрев слънце достигам до южните покрайнини на Урбана. Това е половината от пътя, движа се точно по график.
От север се бяха дотъркаляли облаци. Слънцето изгрява под тях и оцветява долната им част в блестящо тъмнопурпурно. Ще се изкатеря на дърветата, за да се скрия до падането на нощта. След това ще тръгна по откритите поля на запад от града и ще се моля облачната покривка да се задържи известно време, поне докато не стигна отново до магистралата от другата страна. Заобикалянето на Урбана ще добави още няколко километра, но единственото нещо, което е по-опасно от прекосяването на някой град през деня, е да се опиташ да го направиш нощем. А рискът е най-важното нещо.
От замръзналата земя се надига мъгла. Много е студено. Той реже страните ми и предизвиква болка в гърдите ми всеки път, когато си поема дъх. Усещам древния копнеж за огън, запечатан дълбоко в гените ми. Укротяването на огъня е било първият голям скок в развитието ни. Той ни е пазил, топлил ни е и е променил мозъците ни, благодарение на смяната на диетата ни от ядки и горски плодове с богато на протеини месо. Сега огънят е поредното оръжие в арсенала на врага ни. С напредването на зимата сме притиснати между два неприемливи риска: да замръзнем до смърт или да издадем местоположението си на неприятеля.
Докато стоя облегната с гръб на дървото, вадя брошурата. Най-живописните пещери в Охайо! Зомби е прав. Няма да оцелеем до пролетта без подслон, а пещерите са нашия най-добър — и може би единствен — шанс. Може би са заети или разрушени от врага. Може би в тях има оцелели, които биха застреляли всеки непознат веднага щом го зърнат. Но с всеки следващ ден, в който оставаме в хотела, рискът става десетократно по-голям.