— Можеш ли да я отвориш малко по-широко? — попитах го аз.
— Ако го направя, ще й разместя челюстта.
Е, в по-широка перспектива, по-добре една разместена челюст, отколкото някой да събира останките ни с тези пинцети.
Както и да е.
— Тази ли? — докоснах леко сливицата с единия край на пинцетите.
— Не мога да видя.
— Когато каза дясната сливица, имаше предвид нейното дясно, а не моето, нали?
— Нейното дясно. Твоето ляво.
— Добре — поех си дъх аз. — Просто исках да съм сигурна.
Не виждах какво правя. Бях мушнала пинцетите в гърлото й, но не и ножиците и не знаех как ще успея да пъхна и двете в малката уста на това момиченце.
— Закачи жичката за края на пинцетите — предложи Ивън. — След това много бавно я повдигни, така че да можеш да виждаш какво правиш. Не дърпай. Ако жицата се откачи от детонатора…
— За Бога, Уокър, не е нужно да ме предупреждаваш на всеки две минути какво ще се случи, ако шибаната жица се откачи от шибаната капсула! — усетих, че краят на пинцетите се закачи за нещо. — Добре, мисля, че я хванах.
— Много е тънка. Черна. Лъскава. Би трябвало да отразява светлината на фенерчето ти…
— Моля те, млъкни! — или по-точно „Оля е, лъкни!“.
Цялото ми тяло трепереше, но като по чудо ръцете не помръдваха, сякаш бяха от камък. Вкарах дясната си ръка в устата й, като избутах вътрешността на бузата навън и нагласих върховете на ножиците там, където трябва. Това ли беше? Наистина ли го правех както трябва? Жичката — ако това, което блестеше на светлината, бе тя — беше тънка колкото човешки косъм.
— Бавно, Каси.
— Млъкни.
— Ако тя я глътне…
— Ще те убия, Ивън. Съвсем сериозно.
Вече бях хванала жицата между върховете на пинцетите. Когато я подръпнах, успях да видя миниатюрната кукичка, забита във възпалената плът. Бавно, бавно, бавно. Увери се, че режеш правилния край на жичката. Онзи откъм кукичката.
— Твърде близо си — предупреди ме той. — Спри да говориш и недей да дишаш директно в устата й…
Точно така. Вместо това ще забия юмрук директно в твоята уста.
„Стотици неприятни начини нещата да се объркат“ — беше казал той. Но има неприятни начини, много неприятни начини и много, ама наистина много неприятни начини. Когато очите на Меган рязко се отвориха и тялото й подскочи под моето — това беше един от онези наистина много неприятни начини.
— Тя е будна! — без да е нужно, изкрещях аз.
— Не пускай жицата! — по необходимост изкрещя той в отговор.
Зъбите й стиснаха ръката ми. Тя замята главата си от едната на другата страна. Пръстите ми бях заклещени в устата й. Опитах се да задържа пинцетите неподвижни, но беше нужно само едно по-силно дръпване и капсулата щеше да се откъсне…
— Ивън, направи нещо!
Той започна да търси гъбата, напоена с ароматизатора.
— Не, дръж главата й неподвижна, глупако! — изкрещях аз. — Не пускай…
— Пусни жицата — задъхано отвърна той.
— Какво? Току-що ми каза да не пускам…
Той стисна здраво носа й. Да я пускам ли? Да не я ли пускам? Ако я пуснех, жицата можеше да се усуче около пинцетите и да се откъсне. Ако не я пуснех, при цялото това въртене и извиване, можеше да я дръпна. Очите на Меган се обърнаха нагоре. В тях имаше болка, ужас и объркване — коктейлът, който Другите никога не пропускаха да ни осигурят. Тя отвори широко уста и ножиците ми се заклещиха в гърлото й.
— В момента те мразя — прошепнах му аз. — Мразя те повече от всеки друг, когото някога съм мразила на този свят.
Реших, че е добре той да знае това, преди да затворя ножиците. В случай, че в следващия миг се превърнехме на пара.
— Хванала ли си жицата? — попита той.
— Нямам никаква представа!
— Направи го! — след това той се усмихна. Усмихна се! — Срежи жицата, еднодневке — каза той.
И аз я срязах.
41.
— Това е проба — обясни Ивън.
Зеленото нещо, подобно на течно желе, лежеше на бюрото, обезопасено (поне така се надявахме) в запечатано найлоново пликче — от онези, в които в отдавна отминалите добри стари дни, майките слагаха на децата си за обяд сандвичи и пържени картофки, за да ги запазят свежи.
— Какво искаш да кажеш — че човешките импровизирани взривни устройства са все още в изпитателна фаза? — попита Бен.