Той се беше облегнал на перваза на строшения прозорец. Въпреки че трепереше, някой трябваше да наблюдава паркинга, а той не искаше да позволи на никой друг да поеме този риск. Поне беше сменил напоения с кръв и противен жълт суитшърт (който беше противен, още преди да се напои с кръв) с друг, черен на цвят, и така започна да изглежда почти толкова лъскав, колкото преди Пристигането.
Сам се изкикоти колебливо от леглото си, несигурен дали неговият любим водач Зомби се шегува. Не съм психиатър, но предполагам, че Самс беше пренасочил част от чувствата си към него, заради някои сериозни неща, които не беше успял да изясни с баща ни.
— Не изпробват бомбата, а нас — отвърна Ивън.
— Чудесно — измърмори Бен, — това е първият изпит, който съм взел от три години насам.
— Престани, Периш — срязах го аз. Кой беше измислил правилото, че спортистите трябва да се правят на глупави, за да изглеждат готини? — Знам със сигурност, че миналата година беше финалист за национална стипендия.
— Наистина ли? — ушите на Дъмбо щръкнаха.
Вярно, че не трябва да си правя такива шеги с ушите му, но той наистина изглеждаше направо втрещен от чутото.
— Да, наистина — отвърна Бен с патентованата си „Периш“ усмивка. — Но годината беше много слаба. Нападнаха ни извънземни — той погледна към Ивън и усмивката му помръкна, както обикновено се случваше, когато погледнеше към Ивън. — И за какво ни изпробват?
— За познания.
— Аха, такава е целта на всеки изпит. Знаеш ли какво би ни било от истинска помощ точно сега? Ако престанеш да се правиш на загадъчния извънземен и започнеш да говориш истината. Защото с всяка изминала секунда, в която това нещо не се взривява — той кимна към пликчето, — рискът за нас се удвоява. Рано или късно, а аз съм по-склонен да мисля, че ще е рано, те ще се върнат и така ще взривят задниците ни, че парчетата от тях ще паднат чак в Дюбюк.
— Дюбюк ли? — проскърца гласът на Дъмбо.
Мястото му беше непознато и това го плашеше. Какво ли не беше наред в Дюбюк?
— Това е просто град, Дъмбо — отвърна Бен. — Избрах го наслуки.
Ивън кимна. Хвърлих поглед към Кекса, който беше запълнил цялата врата. Устата му беше леко отворена, докато главата му се въртеше наляво-надясно, за да следва разговора.
— Те ще се върнат — потвърди Ивън. — Освен, ако не се провалим на теста и тогава няма да им се налага да го правят.
— Да се провалим ли? Та нали си взехме изпита? — Бен се обърна към мен. — Имам усещането, че го взехме. А ти?
— Да се провалим означава, че сме я пуснали вътре като истински щастливи глупаци — обясних аз — и след това са ни издухали задниците чак до Дюбюк.
— Дюбюк — като ехо озадачено повтори Дъмбо.
— Липсата на детонация може да означава едно от трите неща — обясни Ивън. — Първото е, че устройството се е повредило. Второто, че не е било правилно настроено. И третото…
Бен вдигна ръка:
— Или третото — някой в хотела знае за децата-бомби и е успял да го премахне, да го сложи в найлоново пликче и да проведе семинар на тема насаждането на паника и параноя сред глупавите човешки същества. Тестът е бил да видят дали сред нас има заглушител.
— Има! — извика Сам и посочи с пръст към Ивън. — Ти си заглушител!
— Нещо, което няма как да разбереш със сигурност, ако изпариш цялото място с няколко добре насочени ракети „Хелфайър“ — довърши Бен.
— Което повдига въпроса — тихо продължи Ивън — защо биха заподозрели нещо такова.
В стаята настъпи тишина. Бен трополеше с пръсти върху ръката си. Кекса рязко затвори устата си. Дъмбо подръпна едното си ухо. Аз се люлеех напред-назад на стола и дърпах лапата на Мечо. Не зная как се беше озовал в ръката ми. Може би го бях взела, докато Кекса преместваше Меган в съседната стая. Спомних си, че падна на пода, но не помнех да съм го вземала.
— Е, отговорът е очевиден — каза Бен. — Трябва да имат начин да разберат, че ти си тук. Нали така? Иначе не биха рискували да ликвидират собствените си играчи.
— Ако са знаели, че съм тук, нямаше да има нужда да ни изпробват. Само подозират, че съм тук.
Тогава ми просветна. И това не ми донесе никакво успокоение.
— Катализатора.
Бен рязко извърна глава към мен. Имах чувството, че и най-слабият полъх на вятъра можеше да го събори от мястото, където стоеше.
— Заловили са я — казах аз. — Или Малката. Или и двете — обърнах се към Ивън, защото не можех да понеса изражението на лицето на Бен.