Сега историята й не ми се вижда толкова пресилена.
Мисли бързо. Не се паникьосвай. Като в шаха — прецени си шансовете, претегли риска.
Имам две възможности. Да остана на мястото си до падането на нощта, или да се измъквам бързо от тази гора. Който го е убил или вече е на километри разстояние, или клечи зад някое дърво, изчаквайки да му се открие възможност за чист изстрел.
Възможностите се увеличават. Къде е взводът му? Мъртви ли са? Или преследват човека, който го е застрелял? Ами ако онзи, който го е застрелял, е някой, който е дороти? Дори и да забравим за взвода — какво ще стане, когато пристигнат подкрепленията?
Изваждам ножа си. Минаха пет минути, откакто го намерих. Ако някой знаеше, че съм тук, досега щях да съм мъртва. Ще изчакам, докато се стъмни, но трябва да се подготвя за вероятността някой друг унищожител от Петата вълна да се промъква към мен.
Опипвам тила му, докато накрая откривам миниатюрната издутина под белега. Запази спокойствие. Това е като шаха. Ход и контраход.
Срязвам бавно белега и с върха на ножа изваждам топчето, което остава увиснало в капчица кръв. Така винаги ще знаем къде си. За да можем да се грижим за безопасността ти.
Риск. Рискът да светнеш в нечий окуляр. Срещу риска врагът да изпържи мозъка ми с едно натискане на бутона.
Топчето лежи в леглото си от кръв. Ужасяващата неподвижност на дърветата, режещият студ и мъглата, която се увива около клоните като преплетени пръсти. И гласът на Зомби в главата ми: Твърде много мислиш. Пъхвам топчето между бузата и венеца ми. Глупаво. Трябваше първо да го избърша — мога да усетя вкуса от кръвта на хлапето.
4.
Не съм сама.
Не мога да го видя или да го чуя, но го усещам. Всеки сантиметър от тялото ми изтръпва от усещането, че ме наблюдават. Това чувство ми е вече неприятно познато, усещам го от самото начало. Дори и само корабът майка, който безмълвно висеше в орбита през първите десет дни, беше достатъчен, за да предизвика пукнатини в човешкото мироздание. Различен вид зараза — несигурност, страх, паника. Задръстени магистрали, празни летища, претъпкани спешни отделения, правителства, скрити в бункерите, недостиг на храна и бензин, военно положение на някои места и беззаконие на други. Лъвът прикляка във високата трева. Газелата души въздуха.
Ужасяващото спокойствие преди нападението. За пръв път от десет хилядолетия разбрахме какво е да се чувстваш отново като плячка.
Върху дърветата са се струпали гарвани. Малките им лъскави глави, безизразни черни очи и прегърбени силуети ми напомнят на дребни старчета, седящи по пейките в парка. Стотици от тях са накацали по дърветата или подскачат по земята. Хвърлям поглед към тялото до себе си — очите му са безизразни и бездънни като тези на гарваните. Знам защо са дошли птиците. Гладни са.
Аз също, затова изравям торбичката си с говежда пастърма и желирани мечета с малко поизтекъл срок. Храненето също е риск, защото трябва да махна чипа от устата си, но трябва да съм нащрек, а за да съм нащрек ми трябва гориво. Гарваните ме наблюдават, наклонили глави, сякаш се мъчат да чуят звука от дъвченето ми. Вие, тлъсти изчадия! Докога ще сте все гладни? Нападенията бяха създали милиони тонове месо. Когато чумата беше в разгара си, огромни ята затъмняваха небето, а сенките им се носеха над димящата земя. Гарваните и другите хранещи се с мърша птици, стегнаха примката на Третата вълна. Те се хранеха с инфектираните тела и след това разпространяваха заразата на новите места, където се хранеха.
Може би греша. Може би двамата с това мъртво хлапе сме сами. Колкото повече секунди отминават, в толкова по-голяма безопасност се чувствам. Ако някой ме наблюдава, се сещам само за една причина, поради която още не ме е застрелял — чака да види дали ще се покажат още деца идиоти, които си играят на войници.
Довършвам закуската си и отново пъхвам топчето в устата си. Минутите се точат. Едно от най-объркващите неща от нашествието — след това да наблюдаваш как всички, които познаваш и обичаш, умират по ужасни начини — е това, как времето се забавя, когато събитията ускоряват своя ход. Десет хиляди години за построяването на цивилизацията, десет месеца за унищожаването й, и всеки ден трае десет пъти по-дълго от преди, а нощите траят десет пъти по-дълго от дните. Единственото по-мъчително нещо от скуката на тези часове е ужасът, че те могат да свършат във всеки един миг.