— Не си тръгвай.
Той се обръща изненадан. Лицето ми гори. Вероятно температурата ми внезапно се е повишила. Това трябва да е.
— Защо? — пита той.
— Ти си единственият честен човек, с когото все още мога да разговарям.
Той се засмива. Смехът му е хубав, истински и непринуден. Харесва ми, но имам треска.
— Кой казва, че съм честен? — пита ме той. — Нали всички ние сме прикрити врагове?
— Баща ми разказваше една история за шестима слепци и един слон. Единият от мъжете опипал крака на слона и казал, че слонът сигурно изглежда като някаква колона. Друг напипал хобота и казал, че слонът вероятно изглежда като клон на дърво. Третият слепец докоснал опашката и казал, че слонът е като въже. Четвъртият напипал корема и казал, че слонът е като стена. На петия се паднало ухото и той казал, че слонът е с формата на ветрило. Шестият пък хванал бивната на слона и казал, че слонът е като тръба.
Бръснача ме гледа дълго с каменно лице, след което се усмихва.
Усмивката му е хубава. Тя също ми харесва.
— Хубава история. Трябва да я разказваш по купоните.
— Работата е там — продължавам аз, — че от момента, в който техният кораб се появи, всички ние сме като слепци опипващи слон.
60.
Измервам дните под постоянната стерилна светлина, като броя подносите с неизядена храна, които Бръснача донася. Три подноса са един ден. Шест –два дни. На десетия ден, след като поставя подноса пред мен, го питам:
— Защо си правиш тоя труд? — гласът ми вече прилича на неговия — гърлено грачене.
Цялата съм в пот, температурата ми се е повишила, главата ми пулсира от болка, сърцето ми препуска. Той не отговаря. Бръснача не е говорил с мен от седемнадесет хранения насам. Той изглежда нервен, разсеян, дори гневен. Клер също стана мълчалива. Тя идва два пъти на ден да смени банката на системата ми, гледа в очите ми с отоскоп, изпробва рефлексите ми, сменя торбичката на катетъра и изпразва подлогата. На всяко шесто хранене получавам баня с гъба. Един ден тя донесе метър и го уви около бицепсите ми — предполагам, за да измери колко мускулна маса съм изгубила. Не виждам никой друг — нито господин Бяла престилка, нито Вош, нито пък мъртви бащи, вкарани в съзнанието ми от Вош. Не съм толкова замаяна, че да не разбирам какво правят — следят ме и чакат да видят дали „подобрението“ ще ме убие.
Една сутрин Клер изхвърля подлогата, когато влиза Бръснача със закуската ми и мълчаливо чака тя да свърши. След това го чувам да шепне.
— Тя умира ли?
Клер поклаща уклончиво глава — може би казва „не“ или „и ти знаеш толкова, колкото и аз“. Изчаквам тя да си тръгне, преди да кажа:
— Губиш си времето.
Той хвърля поглед към камерата, монтирана на тавана.
— Просто правя това, което ми казват.
Вдигам подноса и го захвърлям на пода. Той стиска уста, но не казва нищо. Мълчаливо почиства изцапаното, докато аз лежа задъхана, изтощена от усилието и от мен се лее пот.
— Да, събери го. Така поне ще си полезен за нещо.
Когато температурата ми се стрелва нагоре, нещо в съзнанието ми се пропуква и аз си представям, че мога да усетя всеки от четиридесет и четирите хиляди микроробота, гъмжащи в кръвта ми, както и хъба с деликатната му дантела от пипала, заровени във всеки дял на мозъка ми. В този момент разбирам какво е изпитвал баща ми в сетните си часове, когато издираше лицето си, за да махне въображаемите насекоми, пълзящи под кожата му.
— Шибаняк — задъхано крещя аз.
Бръснача стреснато вдига поглед от пода към мен.
— Остави ме, шибаняк!
— Няма проблем — промърморва той. Стои на четири крака и бърше с влажен парцал разсипаното, докато във въздуха се носи тръпчивият мирис на дезинфектант. — Веднага щом мога.
Той се изправя. Бузите му с цвят на слонова кост са поруменели. Изпаднала в делириум, аз си казвам, че руменината хвърля червеникави отблясъци върху русата му коса.
— Това с гладуването няма да се получи — казва ми той. — Така че по-добре измисли нещо друго.
Опитвах се. Но няма алтернатива. Едва успявам да повдигна глава. Сега им принадлежиш. Вош е скулпторът, тялото ми — глината, но не и духа ми и никога душата. Те не са победени. Не са смазани. Не са подчинени.
Не аз съм ограничена, а Другите. Дали ще чезна бавно, дали ще умра или ще се възстановя, играта свърши и гросмайсторът Вош е матиран.
— Баща ми имаше един любим израз — казвам аз на Бръснача. — Наричаме шаха „игра на кралете“, защото чрез шаха се научаваме как да властваме над кралете.