— С монета няма да стане — изтъквам аз. — Нали има три възможности — страйк, бол или хит.
— Всъщност са четири, ако се броят и фаловете. Ти се придържай към шаха, аз ще се занимавам с бейзбола.
— Шахбол — поправям го аз.
— Няма значение. Ако хвърлиш бол, значи е бол и хвърляш отново. Ако обаче се падне ези, аз хвърлям монетата. Нали се сещаш, това ми дава шанс да ударя хит. При ези улучвам, при тура — пропускам. Ако пропусна, се брои за първи страйк. И така нататък.
— Ясно. А ако хвърлиш ези, аз ще получа монетата, за да видя дали ще мога да върна топката в играта. С ези те изхвърлям…
— Грешно! Напълно погрешно! Първо аз хвърлям три пъти подред. Четири пъти, ако хвърля ДТ.
— ДТ?
— Два пъти тура. Това е тройка. С едно ДТ получаваш още едно хвърляне — ези е хоумрън, а тура — просто тройка. Ези-ези е единичен, ези-тура е двоен.
— Може би трябва просто да започнем да играем и ти можеш…
— Тогава получаваш монетата обратно, за да видиш дали ще можеш да отиграеш моя потенциал от единични, двойни и тройни удари или хоумръни. Ако хвърлиш ези, аз съм вън. Тура — аз съм на базата — той си поема дъх. — Освен ако не е хоумрън, разбира се.
— Разбира се.
— Да не ми се подиграваш? Защото не знам…
— Просто се опитвам да го осмисля…
— И на мен така ми се струва. Нямаш представа колко време ми отне да измисля това. Доста е сложно. Искам да кажа, не е като играта на кралете, но нали знаеш как наричат бейзбола? Национално забавление за свободното време. Наричат го така, защото докато го играем, се научаваме как да владеем времето. Или миналото. Нещо такова.
— Сега ти си този, който ми се подиграва.
— Всъщност аз съм единственият, който ти се подиграва в този момент — той чака и аз знам какво. — Никога не се усмихваш.
— Това има ли значение?
— Веднъж, когато бях дете, се смях толкова много, че се напиках в панталоните си. Бяхме в увеселителния парк. На виенското колело.
— Какво те накара да се разсмееш?
— Вече не си спомням — той пъхва ръката си под китката ми, обръща дланта ми нагоре и слага в нея монетата от двадесет и пет цента. — Хвърли проклетата монета, за да можем да играем.
Не искам да нараня чувствата му, но играта не е чак толкова сложна. Той е много развълнуван, когато за пръв път уцелва хит и триумфално размахва юмрук. След това премества черните фигури върху дъската, докато коментира играта с пресипнал, креслив глас, имитирайки телевизионен коментатор, подобно на някое хлапе, което си играе с екшън фигурки.
— Стремителна атака в центъра! — пешката в центъра се плъзва към втората база, офицерът-втори бейзмен и пешката-шортстоп се връщат назад, а пешката в лявото поле се затичва към центъра.
Прави това с една ръка, докато с другата премята монетата между пръстите си, сякаш е топка, която се върти, докато лети във въздуха. Спуска я като на забавен кадър и я приземява върху централното ляво поле. Толкова е смешно и детинско, че щях да се усмихна, ако все още можех да се усмихвам.
— Той стигна до базата! — реве Бръснача.
Не. Не е детинско. А по детски невинно. Очите му трескаво блестят, гласът му се извисява развълнувано и той изглежда отново като десетгодишно хлапе. Не всичко е изгубено, не и важните неща.
Следващият хит е къс и пада точно между първата база и дясното поле. Бръснача създава драматичен сблъсък между моя филдер и бейзмена, първата база прави слайдинг назад, дясното поле — слайдинг напред, и след това монетата изтраква със сила върху дъската.
Бръснача започва да се кикоти след удара.
— Това не е ли грешка? — питам го аз. — Не можеха ли да хванат тази топка?
— Да я хванат ли? Катализатор, това е просто една глупава игра, която измислих за пет минути с няколко шахматни фигури и монета от двайсет и пет цента.
Още два хита — той е три ръна напред в края на първия ининг. Никога не ме е бивало в игрите на късмет. По тази причина винаги съм ги мразела. Бръснача вероятно усеща, че ентусиазмът ми се е поизпарил. Коментарът му става по-гръмогласен, докато мести фигурките насам-натам (въпреки протестите ми, че това са моите фигурки, тъй като съм в защита). Поредна нова атака вляво от центъра, поредна подвеждаща бавна топка зад първа база. Пореден сблъсък между първия бейзмен и аутфилдера. Не знам дали се повтаря, защото си мисли, че е забавен, или защото страда от сериозна липса на въображение. Една част от мен има усещането, че трябва да се чувствам дълбоко наскърбена от името на всички шахматисти, където и да са.