Когато стигаме до третия ининг, съм вече изтощена.
— Дай да продължим довечера — предлагам му аз. — Или утре. По-добре утре.
— Какво? Не ти ли харесва?
— Не. Забавно е. Просто съм уморена.
Той свива рамене, сякаш това няма значение, което явно не е така, защото иначе нямаше да свие рамене. Пъхва монетата обратно в джоба си и прибира кутията, мърморейки под нос. Успях да чуя само думата „шах“.
— Какво каза?
— Нищо — той отмества поглед встрани.
— Беше нещо за шаха.
— Шах, шах, шах. Шахът е за мозъка. Съжалявам, че шахболът не може да се сравнява с шаха, когато става дума за истинска тръпка.
Той пъхва кутията под мишницата си и се отправя с тежка стъпка към вратата. Преди да си тръгне ми отправя една последна хаплива забележка.
— Мислех си, че просто ще мога да те развеселя малко, това е всичко. Благодаря. Няма нужда да играем повече.
— Сърдиш ли ми се?
— Аз дадох шанс на шаха, нали? Не си ме чула да се оплаквам.
— Не, не му даде. И да, оплакваше се. При това много.
— Просто си помисли за това.
— Да си помисля за какво?
— Просто си помисли за това! — изкрещява той от другия край на стаята.
Затръшва вратата след себе си. Оставам без дъх и разтреперана, не мога да разбера защо.
61.
Когато по-късно тази нощ вратата се отваря, вече съм подготвила извинение. Колкото повече мисля за това с изтерзания си от треската ум, толкова повече се чувствам като побойника на плажа, който стъпква пясъчния замък на някакво малко дете.
— Хей, Бръснач, съж…
Устата ми остава отворена. Някакъв непознат държи подноса — хлапе на дванадесет или тринадесет години.
— Къде е Бръснача? — питам го аз.
Думите ми прозвучават по-скоро като заповед.
— Не знам — с тънък глас отвръща хлапето. — Дадоха ми подноса и ми казаха да го донеса.
— Да го донесеш — глупаво повтарям като ехо аз.
— Аха. Да го донеса. Да донеса подноса.
Отменили са задължението на Бръснача да е дежурен при Катализатора. Може би шахболът е против правилата. Може би Вош се е подразнил, че две хлапета са се държали като хлапета в продължение на два часа. Отчаянието е заразно за този, който го наблюдава и за този, който го изпитва.
Или може би Бръснача е този, който се е подразнил. Може би е поискал да го преразпределят, взел е шахбола си и си е отишъл у дома.
Тази нощ не спя добре, ако изобщо може да бъде наречена нощ постоянната стерилна светлина наоколо. Температурата ми се вдига до тридесет и девет цяло и четири градуса, когато имунната ми система започва последната си, отчаяна атака срещу групите. Виждам как размазаните, зелени цифри на монитора бавно пълзят нагоре. Потъвам в изпълнена с бълнуване дрямка.
Кучка! Остави ме! Нали знаеш защо го наричат бейзбол? Това е дълбока атака в централното поле! Аз съм дотук. Оправяй се сама.
Сребристата монета, въртяща се между пръстите на Бръснача. Това е дълбока атака. Дълбока атака. Монетата се спуска на забавен кадър към дъската, където филдерите скачат, втората база и шортстопът се връщат назад и лявата страна става дясна. Къс удар към линията на първата база. Филдерът тича напред, бейзменът назад, бум. Филдърите напред, инфилдът назад и сече надясно. Първият бейзмен назад, десният филдър напред, бум. Нагоре, назад, сече. Назад, нагоре. Бум. Отново и отново, нека върнем на стоп кадър, нагоре, назад, сече. Назад, нагоре.
Бум!
Сега вече съм напълно будна и зяпам тавана. Не. Така не го виждам добре. По-добре да си затворя очите.
Центърът и левият филдър подсичат. Левият бяга по диагонала.
Н
Десният излиза напред. Първата база бяга назад.
I19
О, хайде стига. Това е нелепо. Ти не си на себе си.
Когато онази вечер се върнах в нашия лагер с водката, открих мъртвия си баща, свит като зародиш, лицето му беше покрито с кръв там, където се беше драскал с нокти заради буболечките, плод на въображението му. Беше ме нарекъл „кучка“, преди да тръгна да търся отровата, която би го спасила. Нарече ме и с друго име, с името на жената, която ни напусна, когато бях на три. Беше ме помислил за майка ми, което беше истинска ирония. Откакто станах на четиринадесет, по-скоро аз бях неговата майка — хранех го, перях дрехите му и се грижех за къщата, като внимавах той да не направи нещо катастрофално глупаво със себе си. И всеки път, когато отидех на училище, ме наричаха „Нейно Величество Марика“ и казваха, че се мисля за голяма работа, защото баща ми е почти известен художник. А всъщност истината беше, че през повечето дни баща ми не знаеше на коя планета се намира. Докато се прибера от училище у дома, той вече беше напълно не на себе си. И аз оставях хората отвън да продължават да се заблуждават. Оставях ги да си мислят, че се смятам за по-добра от тях, по същия начин, както оставих Съливан да си мисли, че е права за мен. Не насърчавах чуждите заблуждения. Просто живеех с тях. Дори и когато светът около нас се сгромолясваше, аз се вкопчвах в тях. Но след като баща ми умря, си казах, че това повече не може да продължава така. Няма повече да се правя външно на смела, да тая фалшиви надежди или да се преструвам, че всичко е наред, когато нищо не е. Мислех си, че като се преструвам, изглеждам по-корава, и си казвах, че съм просто оптимист и смело държа главата си над водата, или пък си измислях някаква друга, подходяща за момента, глупост. Това не означава да си корав. Точно това означава да си мекушав. Срамувах се от болестта му и му бях бясна, но също така се чувствах и виновна. Играех тази лъжлива роля до самия край. Когато ме нарече с името на майка ми, не го поправих. Бях самозаблудена.
19
Движенията на фигурите върху шахматната дъска оформят в съзнанието на Катализатора латинските букви H и I, които образуват английската дума Hi, т.е. „Здравей“. — Бел.прев.