Той остава мълчалив през следващите няколко минути, докато аз побутвам студените яйца в чинията. Бейзболът ми липсва. Цяла вселена от изгубени неща, изразена само в шест срички.
— Не, харесваше ми — казвам му аз. — Беше забавно.
— Наистина ли? — погледът му казва: Сериозно ли говориш? Не знае, че аз съм сериозна през 99,99999 процента от времето. — Миналия път не изглеждаше да ти харесва особено.
— Предполагам, че напоследък просто не се чувствам добре.
Той се засмива и след това сякаш сам се изненадва на реакцията си.
— Добре. Ами, оставих я в стаята. Някой ден ще я донеса, ако някой не ми я задигне.
Разговорът се отклонява от играта. Разбирам, че Бръснача е най-малкото от пет деца, отраснал е в Ан Арбър, където баща му работел като електротехник, а майка му била библиотекарка в средното училище, че играел бейзбол и футбол и бил фен на футболния отбор на Мичиган.
До дванайсетгодишната му възраст най-голямата му амбиция била да стане куортърбек на „Росомахите“. Но израснал висок, а не едър, и бейзболът станал негова страст.
— Мама искаше да стана доктор или адвокат, но моят старец не мислеше, че съм достатъчно умен…
— Почакай. Баща ти е мислел, че не си умен?
— Достатъчно умен. Има разлика — защитава баща си, дори и след като той е мъртъв. Хората умират, любовта оцелява. — Той искаше да стана електротехник като него. Татко беше голям човек в профсъюза, президент на местната организация и така нататък. Това беше истинската причина да не иска да стана адвокат. Наричаше ги костюмари.
— Имал е проблем с хората, дето командват.
Бръснача свива рамене.
— Винаги казваше „Бъди си сам началник“ и „Не слушай другите“ — той размърдва краката си, сякаш смутен, че говори твърде много. — Ами твоят старец?
— Той беше художник.
— Това е готино.
— Освен това беше и пияница. Повече пиеше, отколкото рисуваше.
Макар че не винаги е било така. Имаше пожълтели снимки на изложени картини, окачени в прашни, разкривени рамки, както и време, когато учениците се суетяха в студиото му и нервно чистеха четките си, преди той да влезе и да настъпи тишина като в катедрала.
— Какви глупости е рисувал? — пита ме Бръснача.
— Предимно това. Глупости.
Макар и не винаги. Не и когато беше по-млад и аз бях малка, а ръката му, която държеше моята, беше изцапана с всички цветове на дъгата.
Той се засмя.
— Странно се шегуваш. Сякаш дори не осъзнаваш, че това е шега и то твоя собствена шега.
— Не се шегувах — поклащам глава аз.
— Може би затова не знаеш, че го правиш — кимва той.
63.
След вечерята, която не изяждам, пресилените шеги и кратките, неловки мълчания, които накъсват изреченията ни, след като дъската се появява от дървената кутия и той нарежда фигурите, след като хвърляме ези-тура за това кой ще е отбора домакин и той печели, му казвам, че смятам, че и сама ще мога да се справя с разпределението на играчите си. Той се подхилва самодоволно: „Да, бе, дай да те видим, момиче.“ После сяда до мен на края на леглото и след седмиците, прекарани в опити да се отърва от яростта си и да приема огромната празнота, и годините, прекарани в изграждане на крепостни стени около болката, загубата и усещането, че никога повече няма да чувствам нищо, след загубата на баща ми, Малката, Зомби и всичко останало, освен огромната празнота, която е нищо, съвсем нищо — след всичко това аз мълчаливо произнасям:
ЗДРАВЕЙ
Бръснача кимва:
— Да.
Той потропва с пръст по одеялото. Усещам потупването му върху бедрото си.
— Да — потупване. — Не е зле, макар че щеше да е по-добре, ако го беше направила със забавено движение — показва ми. — Сега схващаш ли?
— Ако настояваш — въздъхвам аз. — Добре — потупвам с пръст по рамката на леглото. — Ами, ако трябва да съм честна, не виждам особен смисъл в това.
— Не ти ли харесва? — туп-туп върху одеялото.
— Не — туп-туп върху рамката.
Нужни са ми повече от двадесет минути, за да изпиша следващата дума:
ПМЩ
Потупване.
— Някога казвал ли съм ти за лятната ми работа, преди да дойде времето, в което нямаше вече лятна работа? — пита ме той. — Грижех се за кучета. Знаеш ли коя беше най-лошата част от работата? Изстискването на аналните жлези…
Късметът е на негова страна. Има четири ръна и нито един аут.
КАК
Няма да получа отговор още четиридесет минути. Малко съм уморена и доста обезсърчена. Това е все едно да си разменяш съобщения с някого, който е на хиляда километра разстояние, като използваш еднокраки куриери. Времето се забавя, събитията ускоряват своя ход.