ПЛН
Нямам представа какво означава това. Поглеждам към него, но той гледа дъската и отново връща фигурите по местата им, като запълва миниатюрните паузи и празноти с безсмислено бърборене.
— Точно така го наричат: изстискване — продължава да говори за кучетата той. — Изплакване, измиване, изстискване, после повтаряш. Толкова е досадно.
Черното, бездушно и немигащо око на камерата продължава да е втренчено надолу.
— Тая последната игра не я разбрах — казвам му аз.
— Шахболът не е игра за задръстеняци като шаха — търпеливо обяснява той. — В него има сложност. Сложност. За да спечелиш, трябва да имаш план.
— И предполагам, че това си ти — човекът с плана.
— Да, аз съм.
Потупване.
64.
Не съм виждала Вош от дни. На следващата сутрин това се променя.
— Да чуем — казва той на Клер, която, застанала до господин Бяла престилка, изглежда като някой ученик от средния курс, отведен в кабинета на директора защото е тормозил най-дребното хлапе.
— Отслабнала е четири килограма и е изгубила двайсет процента от мускулната си маса. Приема Диован за високото кръвно налягане, Фенерган за гаденето, Амоксицилин и Стрептомицин, за да потискаме лимфатичната й система, но все още продължава да се бори с високата температура — докладва Клер.
— Продължава да се бори с високата температура?
Клер отмества поглед.
— Положителното е, че черният й дроб и бъбреците все още функционират нормално. В белите й дробове има малко течност, но ние сме…
Вош й махва да замълчи и се приближава до леглото ми. Ярките му очи на птица проблясват.
— Искаш ли да живееш?
— Да — без колебание отговарям аз.
— Защо?
— Не разбирам — по някаква причина този въпрос ме сварва неподготвена.
— Не можеш да ни победиш. Никой не може. Дори и да бяхте седем пъти по седем милиарда, когато всичко започна. Светът е часовник и този часовник отброява последната си секунда — защо би искала да живееш?
— Не искам да спасявам света — казвам му аз. — Просто се надявам, че може да ми се удаде възможността да те убия.
Изражението му не се променя, но очите му проблясват и играят. „Познавам те“ — казват очите му. — „Познавам те.“
— Надежда — прошепва той. — Да.
Кимвам. Той е доволен от мен.
— Надявай се, Марика. Вкопчи се в надеждата си — той се обръща към Клер и господин Бяла престилка. — Спрете й лекарствата.
Лицето на господин Бяла престилка придобива цвета на престилката му. Клер понечва да каже нещо, после извръща поглед. Вош се обръща отново към мен.
— Какъв е отговорът? — пита той. — Не е яростта. Какво е?
— Безразличието.
— Опитай отново.
— Безпристрастието.
— Отново.
— Надеждата, Отчаянието. Омразата. Гневът. Тъгата — треперя, вероятно съм вдигнала температура. — Не знам. Не знам. Не знам.
— Така е по-добре — казва той.
65.
Тази нощ се чувствам толкова зле, че едва успявам да изкарам четири ининга на шахбола.
СПРЛЕК
— Чух слух, че са ти спрели лекарствата — казва Бръснача, докато разтърсва монетата в свития си юмрук. — Истина ли е?
— Единствените системи, които ми пускат са със солен разтвор, за да не спрат да работят бъбреците ми.
Той хвърля поглед към жизнените ми показатели на монитора. Намръщва се. Когато Бръснача се намръщи, ми напомня за малко момче, което си е ударило палеца на крака, но смята, че е твърде голямо, за да заплаче.
— Значи, вероятно се подобряваш.
— Предполагам — туп-туп върху рамката на леглото.
— Добре — прошепва той. — Моята царица тръгва. Внимавай сега!
Гърбът ми се сковава. Зрението ми се замъглява. Навеждам се на една страна и изпразвам стомаха си върху белите плочки.
Бръснача скача и надава вик на отвращение, при което обръща дъската.
— Хей! — изкрещява той. Не към мен, а към черното око над главите ни. — Хей, имаме нужда от малко помощ тук!
Не идва никаква помощ. Той поглежда монитора, после мен и казва.
— Не знам какво да правя.
— Добре съм.
— Разбира се. Просто си в цветущо състояние! — той отива до мивката, навлажнява една чиста кърпа и я слага върху челото ми. — Много си добре, няма що! Защо, по дяволите, са ти спрели лекарствата?