Той млъква само веднъж след близо месец словесна диария. Тъкмо разказва за това как е спечелил първо място на състезанието за научни проекти в пети клас, превръщайки един картоф в батерия, когато млъква по средата на изречението. Мълчанието му е шокиращо, като тишината след срутването на сграда.
— Какво е това? — пита той и се взира напрегнато в лицето ми, а никой не се взира по-упорито от него, дори и Вош.
— Нищо — извръщам глава встрани от него.
— Да не би да плачеш, Катализатор?
— Просто ми сълзят очите.
— Не.
— Не ми казвай „не“, Бръснач. Аз не плача.
— Глупости — потупване върху одеялото.
Туп-туп върху рамката.
— Проработи ли? — питам го аз, обръщайки се отново към него. Какво значение има, че ме е видял да плача? — Батерията от картоф?
— Разбира се, че проработи. Това е наука. Никога не съм се съмнявал, че ще проработи. Планираш всичко, следваш стъпките и нещата няма как да се объркат — той стиска ръката ми през одеялото: Не се страхувай. Всичко е подготвено. Няма да те изоставя.
Така или иначе вече е твърде късно и няма връщане назад. Очите му се спират на подноса за храна до леглото.
— Тази вечер изяде целия пудинг. Знаеш ли как правят шоколадов пудинг без шоколад? Не ти трябва да знаеш.
— Нека да позная. Екс-Лакс.
— Какво е Екс-Лакс?
— Сериозно? Наистина ли не знаеш?
— О, съжалявам, че не знам какво е Екс-Лакс, за което никак, ама никак не ми пука.
— Това е разхлабително с аромат на шоколад.
— Това е гадно — той прави гримаса.
— Точно в това е смисълът.
— Смисълът? — ухилва се той. — О, Господи, да не би да се пошегува току-що?
— Откъде да знам? Просто ме успокой, че никой не е слагал Екс-Лакс в пудинга ми.
— Гарантирам. — Потупване.
Издържам няколко часа, след като си тръгва, дълго след като светлините са угасени във всяка друга част на лагера, потънал дълбоко в търбуха на зимната нощ. Когато натискът става нетърпим и аз не мога да издържам повече, започвам да крещя за помощ, махам на камерата и след това се претъркулвам, за да опра гърдите си в студената, метална рамка и удрям възглавницата с юмрук, изпълнена с чувство на безсилие и гняв, докато вратата не се отваря и Клер нахлува в стаята, следвана по петите от огромен като мечка новобранец, който веднага запушва носа си с ръка.
— Какво става? — пита Клер, макар че миризмата би трябвало вече да й е подсказала всичко, което трябва да знае.
— О, мамка му! — промърморва новобранецът иззад ръката си.
— Именно — задъхано казвам аз.
— Чудесно, няма що — казва Клер, хвърля одеялото и чаршафа на пода и прави знак на новобранеца да се приближи. — Добра работа, госпожице. Надявам се, че се гордееш със себе си.
— Още не — изхълцвам аз.
— Какво правиш? — изкрещява Клер на новобранеца. Тихият й глас и милите очи вече ги няма. — Помогни ми с това!
— С какво да Ви помогна, г’спожо? — той има сплескан нос, много малки очи и чело, което се издува в средата.
Коремът му виси на колана, а панталоните му са с няколко сантиметра по-къси. Огромен е — сигурно е с петдесет килограма по-тежък от мен.
Това няма да има значение.
— Ставай! — сопва ми се Клер. — Хайде, изправи се на крака.
Тя хваща едната ми ръка, а новобранецът-слон другата, и заедно ме вдигат от леглото. Смачканото лице на едрия новобранец е изкривено от отвращение.
— О, Господи! Има навсякъде! — тихо изстенва той.
— Не мисля, че мога да ходя — казвам аз на Клер.
— Тогава ще те накарам да пълзиш — озъбва се тя. — Трябва просто да те оставя така. Това е толкова съвършена метафора.
Влачат ме през две врати в стаята с душа. Едрият новобранец кашля и се дави, Клер ругае, а аз се извинявам, докато тя сваля гащеризона ми, след което го хвърля на Слона и му казва да изчака отвън.
— Не се облягай на мен. Облегни се на стената — грубо ми нарежда тя. Коленете ми се подгъват. Хващам се за завесата на душа, за да се задържа изправена — не съм използвала краката си от месец.
Докато ме държи за лявата ръка, Клер ме избутва под водата, като извива кръста си назад, за да остане суха. Водата е ледена. Тя не си прави труда да настрои температурата. Студената вода, която блъсва тялото ми, сякаш задейства някаква аларма и ме изтръгва от дългия зимен сън. Протягам ръка и сграбчвам тръбата на душа, която излиза от стената и казвам на Клер, че съм се хванала и че мисля, че мога да се задържа права, и че тя може да ме пусне.