— Сигурна ли си — пита ме тя и продължава да ме държи.
— Почти сигурна съм.
Дръпвам тръбата надолу с цялата сила, на която съм способна. Тя се чупи на връзката с металическо скърцане и студената вода бликва навън с мощно свистене. Вдигам лявата си ръка, плъзвам я по пръстите на Клер, след което я хващам за китката и обръщам тялото си към нея, завъртайки таза си, за да увелича до максимум силата на удара. След което забивам назъбения край на счупената тръба в шията й.
Не бях съвсем сигурна, че ще мога да счупя стоманена тръба с голи ръце, но бях достатъчно уверена, за да опитам.
Бяха ме подобрили.
67.
Клер отстъпва назад, олюлявайки се, а от широката пет сантиметра рана на гърлото й бликва кръв. Фактът, че това не я сваля на земята, не ме изненадва — предполагах, че и тя е подобрена, но се надявах, че ще имам късмета да прережа сънната й артерия. Тя започва да рови в джоба на лабораторната си престилка, за да извади устройството, с което да ме убие. Очаквах това. Захвърлям счупената тръба, сграбчвам завинтения към стената прът, който държи завесата на душа, изтръгвам го от скобите и стоварвам края му върху главата й.
Ударът само я кара да се олюлее. За частица от секундата, с неуловима за очите ми бързина, краят на пръта се озовава в ръката й. В следващата милисекунда аз го пускам, за да може, когато тя го дръпне в другия му край да няма нищо, което да го задържа. Тя се препъва назад към стената и се удря в нея с достатъчна сила, за да напука плочките. Втурвам се към нея. Тя замахва с пръта към главата ми, но аз съм подготвена и за това — всъщност разчитах на него, докато се подготвях през хилядите часове на тишина под постоянната светлина на лампите.
Сграбчвам другия край на пръта, докато той описва дъга към мен. Хващам го първо с дясната ръка, след това с лявата, на ширината на раменете и го насочвам към гърлото й, като разтварям крака, за да постигна равновесието и силата, нужни ми, за да смачкам трахеята й.
Лицата ни са на разстояние няколко сантиметра едно от друго. Достатъчно близо съм, за да усетя мириса на цианид, разнасящ се от полуотворените й устни.
Ръцете й са от двете страни на моите и тя натиска назад, докато аз бутам напред. Подът е хлъзгав. Аз съм боса, тя не е — ще изгубя предимството си, преди да припадне. Трябва да я поваля бързо. Плъзвам крака си от вътрешната страна на глезена й и я изритвам. Идеално. Тя пада на пода и аз я последвам.
Приземява се по гръб. Аз се стоварвам върху стомаха й. Заклещвам с коленете си ребрата й и забивам със сила пръта в гърлото й.
В този момент вратата зад нас се отваря и вътре с тежка стъпка и изваден пистолет влиза редник Слона, който крещи несвързано. Минали са три минути и светлината в очите на Клер гасне, но не всичко е свършило и аз знам, че трябва да поема риска. Рисковете никога не са ми харесвали, но просто съм се научила да ги приемам. Има неща, които можеш да избереш и други, които не можеш — както войника с разпятието на Съливан, Малката и когато се върнахме за Зомби и Фъстъка, защото ако не се бяхме върнали, това щеше да означава, че вече няма нищо ценно — нито животът, нито времето или обещанията.
А аз имам да спазя едно обещание.
Пистолетът на Слона — Дванадесетата система се съсредоточава върху него и хилядите микроскопични дроиди се захващат с подобряването на работата на мускулите, сухожилията и нервите на ръцете, очите и мозъка ми, за да неутрализират заплахата. За частица от секундата целта е идентифицирана, информацията обработена и методът определен.
Слона дори не успява да си каже молитвата. Атаката е по-бърза, отколкото необходимото време на неговия неподобрен мозък да обработи информацията. Съмнявам се, че дори е успял да види как прътът от завесата със свистене се насочва към ръката му. Оръжието отлита в другия край на стаята. Новобранецът се хвърля в едната посока — към оръжието, а аз в другата — към тоалетната.
Капакът на казанчето е от здрава керамика. И е тежък. Бих могла да го убия. Не го правя, но го удрям по тила с достатъчна сила, за да остане дълго време в безсъзнание.
Слона се строполява. Клер се надига. Запращам капака към главата й. Тя вдига ръка, за да се предпази. Подобреният ми слух долавя как костта й се счупва при удара. Сребристото устройство в ръката й изтраква на пода. Тя се хвърля към него, докато аз се приближавам. Стоварвам единия си крак върху протегнатата й ръка, а с другия изритвам устройството в другия край на стаята.
Свърши се.
И тя го знае. Погледът й се плъзва по дулото на пистолета, насочен към лицето й. Тя отмества очи от малкия отвор, от който наднича нищото и след това ме поглежда в очите. Погледът й отново е мил, а гласът тих. Кучката му с кучка.