— Марика…
Не. Марика беше бавна, слаба, сантиментална и не особено интелигентна. Марика беше малко момиче, което стискаше едни пръсти, изцапани с цветовете на дъгата, безпомощно наблюдаваше как времето изтича и се олюляваше на самия ръб над бездънна пропаст, след като стените на нейната крепост бяха срутени от обещания, които никога нямаше да може да спази. Но аз ще спазя последното обещание, което тя даде на Клер — звярът, който я съблече гола и я покръсти в студената вода, все още шуртяща от счупения душ. Ще спазя обещанието на Марика. Марика е мъртва и аз ще спазя обещанието й.
— Името ми е Катализатор.
Дръпвам спусъка.
68.
Слона трябва да има в себе си нож — стандартно изпълнение за всички новобранци. Коленича до изпадналото му в безсъзнание тяло, изваждам ножа от канията и внимателно изрязвам чипа, имплантиран близо до гръбначния стълб, в основата на черепа му. Пъхвам го между бузата и венеца си.
Сега моят. Не усещам болка, когато го изрязвам и от разреза изтича съвсем малко кръв. Ботовете притъпяват усещанията и поправят щетите. Ето защо Клер не умря, когато забих тръбата в нея и ето защо след обилното кръвотечение в началото, кървенето й бързо беше спряло.
Това е и причината след шест седмици, прекарани по гръб, почти без да се храня, след интензивната физическа активност дори да не се задъхам.
Вкарвам миниатюрния чип от врата ми във врата на Слона. Проследи ме сега, командир Задник.
Нов гащеризон от купчината под мивката. Обувки — краката на Клер са твърде малки, а тези на Слона твърде големи. Ще се занимавам с обувките по-късно. Обаче коженото яке на едрото хлапе може да ми послужи. То ми виси като одеяло, но допълнителното пространство в ръкавите ми харесва.
Има нещо, което забравям. Оглеждам малката стая. Трябва ми устройството. По време на мелето екранът се спука, но то все още работи. Над премигващия зелен бутон свети един номер. Моят номер. Прокарвам палеца си по дисплея и екранът се изпълва с номера — стотици последователности, които представляват всеки новобранец в базата. Плъзвам отново пръста си, за да се върна към моя номер, натискам го и се появява карта, показваща точното местоположение. Отдалечавам картата и екранът се изпълва с миниатюрни, светещи зелени точки — местоположението на всеки имплантиран войник в цялата база. Джакпот.
Шах и мат. С едно плъзване на палеца си и почукване с пръста мога да маркирам всички номера. Бутонът в долния край на устройството ще светне. Едно последно пукване и всеки новобранец ще бъде неутрализиран и ликвидиран. На практика мога спокойно да си изляза от тук.
Мога, ако искам да премина през труповете на няколкостотин невинни човешки същества — деца, които са също толкова жертви, колкото и аз, и чието единствено престъпление е грехът, че се надяват. Ако наградата за този грях е смърт, тогава значи добродетелта вече се е превърнала в порок. Беззащитно, гладуващо дете, изгубено сред поле от жито, получава подслон. Ранен войник крещи за помощ зад редица хладилници за бира. Малко момиче, застреляно по погрешка и оставено в ръцете на враговете си, за да бъде спасено.
И аз не знам кое е по-нечовешко — извънземните, създали този нов свят или човешкото същество, което дори и за миг не се замисля дали да натисне зеления бутон.
В дясната страна на екрана са застинали три големи скупчвания на неподвижни точки — спящите. По периферията има дузина изолирани индивиди — постовете. Има още две точки в средата — моята във врата на Слона и неговата в устата ми. Още три или четири са много близо на същия етаж — болните и ранените. Един етаж по-надолу е интензивното, където свети само една точка. И така: казармите, наблюдателните постове и болницата. Два от постовете пазят склада с амунициите. Няма да гадая кои са. Ще знам след няколко минути.
Хайде, Бръснач, да тръгваме. Трябва да изпълня едно последно обещание.
Продължавам да наблюдавам струята вода, която се излива от счупената тръба.
69.
— Молиш ли се? — попита ме Бръснача, след една изтощителна нощ на шахбол, докато прибираше дъската и фигурите.
Поклатих глава.
— А ти?
— По дяволите, разбира се, че го правя — категорично кимва той. — Вече няма атеисти.
— Баща ми беше такъв.
— Какъв?
— Атеист.
— Знам това, Катализатор.