— Шегувам се през цялото време.
— Да бе. Само дето шегите ти са толкова изтънчени, че само интелигентните хора могат да ги схванат.
— Чашата — подканих го аз.
— Та, значи, пукнах аз скъпоценния порцелан на майка ми. Поставих го обратно в шкафа, обърнах пукнатата страна назад, така че тя да не забележи, макар да знаех, че е само въпрос на време това да стане и тогава щях да съм мъртъв. Знаеш ли към кого се обърнах за помощ?
Не беше нужно да мисля много. Знаех накъде върви историята.
— Бог?
— Бог. Молих се на Бог да държи мама далеч от тази чаша — до края на живота й. Или поне, докато се преместя в колежа. След това се молих той да поправи чашата. Все пак е Господ, нали? Може да излекува хората — какво тогава е някаква си малка, шибана порцеланова чаша? Това беше най-доброто решение, а той нали точно с това се занимава — с най-добрите решения.
— Тя е намерила чашата.
— Можеш да си заложиш задника, че я намери.
— Изненадана съм, че все още се молиш. След Флъби и чашата.
— Не в това е смисълът — поклати глава той.
— Има някакъв смисъл, така ли?
— Ако ме оставиш да довърша историята — да, има смисъл. Ето какъв е той: След като открила чашата и преди аз да разбера, че я е намерила, тя я подменила. Поръчала нова и хвърлила старата. Една събота сутрин — предполагам, че вече беше минал около месец, откакто бях започнал да се моля — отидох до шкафа, за да се убедя, че молитвеният кръг не е прав за похабените молитви и я видях.
— Новата чаша — предположих аз и Бръснача кимна. — Но не си знаел, че майка ти я е подменила.
Той вдигна ръце нагоре.
— Беше някакво шибано чудо! Онова, което беше пукнато, вече не беше! Счупеното беше отново цяло! Бог съществува! За малко да напълня гащите.
— Чашата е била поправена — бавно казах аз.
Тъмните му очи се забиха дълбоко в моите. Ръката му намери коляното ми и го стисна. След това го потупа.
Да.
70.
В банята силното шуртене се превръща в слаба струя, която накрая намалява до анемично капене. Водата тече все по-бавно и пулсът ми се ускорява. Параноята ми беше започнала да се засилва. Сякаш мина цял век, докато чаках водата да спре — уговореният сигнал от Бръснача.
Коридорът отвън е пуст. Вече знам това благодарение на проследяващото устройство на Клер. Освен това знам накъде отивам — един ред стъпала надолу. Едно последно обещание. Спирам за кратко на площадката, колкото да прибера пистолета на Слона в джоба на якето. След това се втурвам през вратата и започвам да тичам по коридора. Точно пред мен е гишето на медицинските сестри. Тичам право към него. Сестрата се надига от стола си.
— Прикрий се! — крещя аз. — Ще се взриви!
Завивам покрай гишето и продължавам да тичам към летящите врати, които водят към отделението.
— Хей! — вика тя. — Не можеш да влизаш там!
Побързай, Бръснач.
Тя натиска бутона за заключване на бюрото си. Това няма значение. Блъскам се във вратите и ги изкъртвам от пантите им.
— Стой! — крещи тя.
Остава ми цялата дължина на коридора — няма да успея. Подобрена съм, но не мога да надбягам куршум. Плъзгам се и спирам.
Бръснач, сериозно ти казвам. Сега е моментът!
— Ръцете на главата! Веднага! — тя се мъчи да си поеме дъх. — Точно така. Сега тръгни бавно към мен, заднешком. Бавно. Много бавно или, кълна се в Бог, ще те застрелям!
Подчинявам се и бавно тръгвам по посока на гласа й. Тя ми нарежда да спра и аз спирам. Неподвижна съм, но механизмите в мен не са. Тя не помръдва — не е нужно да я виждам, за да знам точно къде се намира. Хъбът е изпратил команди до мускулната и нервната ми система, за да имат готовност да изпълнят директивата, когато бъдат призовани. Когато моментът настъпи, няма да има нужда да мисля. Хъбът ще поеме нещата в свои ръце. Но няма да дължа живота си изцяло на Дванадесетата система — идеята да взема якето на Слона беше моя.
Това ми напомня за нещо.
— Обувките — промърморвам аз.
— Какво каза? — гласът й трепери.
— Имам нужда от обувки. Ти кой номер носиш?
— А?
Сигналът на хъба просветва със скоростта на светлината. Тялото ми не се движи толкова бързо, но въпреки това го прави с двойно по-голяма скорост от тази, която вероятно е необходима.
Дясната ми ръка се пъхва в провисналия ръкав на якето на Слона, където бях мушнала двадесет и пет сантиметровия нож, завърта се наляво и след това го хвърля.
Сестрата се строполява на пода.