Изваждам ножа от врата й и пъхвам окървавеното острие обратно в левия ръкав на якето. След това проверявам обувките й. Бяха от онези бели обувки с дебела подметка, носени от медицинските сестри. С половин номер по-големи са от моя размер, но ще свършват работа.
В края на коридора влизам в последната стая отдясно. Тъмно е, но очите ми са подобрени. Виждам я ясно в леглото — спи дълбоко. Или е упоена. Ще трябва да разбера кое от двете.
— Малката? Аз съм, Катализатора.
Плътните й, черни мигли потрепват. В този миг съм толкова напрегната, че съм готова да се закълна, че мога да чуя шумоленето на малките им косъмчета във въздуха.
Тя прошепва нещо, без да отваря очи. Твърде тихо е, за да го чуе някой с нормален слух, но слуховите ботове предават информацията на хъба, който я препредава на долния коликул — слуховия център на мозъка ми.
— Ти си мъртва.
— Вече не. Нито пък ти.
71.
Прозорецът потрепери в рамката си. Подът се разтресе. В стаята нахлу ярка оранжева светлина, която угасна и беше последвана от оглушителен тътен. От тавана се посипа облак от ситни парченца мазилка. Същата последователност се повтори отново. След това отново. И отново.
Бръснача беше ударил склада с амунициите.
— Малката, трябва да тръгваме — пъхвам едната си ръка под главата й и внимателно я повдигам.
— Къде отиваме?
— Колкото се може по-далеч.
Хващам здраво главата й отзад с едната ръка и я удрям по челото с основата на дланта на другата. Използвам точно необходимата сила — ни повече, ни по-малко. Тялото й се отпуска. Вдигам я от леглото. Разнася се поредният взрив, докато амунициите в склада продължават да детонират. Изритвам прозореца навън. В стаята нахлува леденостуден въздух. Сядам на перваза с лице към леглото, притиснала Малката към гърдите си. Намерението ми дава сигнал на хъба — намирам се на височина два етажа над земята. Костите и сухожилията на краката, глезените, пищялите, коленете и таза ми биват подсилени.
Действаме.
Докато падам, се преобръщам като котка, която пада от кухненския плот. Приземяваме се безопасно, само дето главата на Малката подскача при удара и ме удря силно под брадичката. Пред нас е болницата. Зад нас — горящият склад за амуниции. А отдясно — точно там, където Бръснача беше казал, че ще се намира — има черен Додж М882.
Рязко отварям вратата, бутвам Малката на седалката до шофьорската, скачам зад волана и потеглям през паркинга, като завивам рязко наляво, за да се насоча на север, към летището. Завива сирена. Блесват прожектори. В огледалата за обратно виждане виждам как към горящия склад бързо се движат пожарни. На пожарникарите няма да им е лесно да се справят, защото някой е изключил помпената станция.
Още един остър ляв завой и сега право пред мен са тежките корпуси на хеликоптерите „Блек Хоук“, които блестят под острата светлина на прожекторите като телата на черни бръмбари. Стисвам здраво волана и си поемам дълбоко дъх. Това е най-трудната част. Ако Бръснача не е успял да отвлече някой пилот, всички ние сме прецакани.
На стотина метра разстояние виждам някой да изскача от товарния отсек на един от хеликоптерите. Той е облечен в тежък анорак и носи автомат. Лицето му е частично скрито от качулката, но бих познала навсякъде тази усмивка.
Скачам от пикапа.
И Бръснача ми казва:
— Здравей.
— Къде е пилотът? — питам го аз.
Той кимва към кокпита.
— Моят човек е тук. Къде е твоят?
Издърпвам Малката от пикапа и скачам вътре в хеликоптера. Зад пулта за управление седи мъж, който е облечен само в раздърпана, зелена тениска и чифт боксерки в същия цвят. Бръснача се отпуска на седалката на помощник-пилота до него.
— Пали го, лейтенант Боб — ухилва се Бръснача на пилота. — О, къде ми останаха добрите обноски. Катализатор, това е лейтенант Боб. Лейтенант Боб — Катализатора.
— Няма начин това да проработи — отбелязва лейтенант Боб. — Ще ни погнат сериозно.
— Така ли? Това какво е? — Бръснача вдига ръката си, в която има шепа преплетени електрически проводници.
Пилотът поклаща глава. Толкова е студено, че устните му започват да посиняват.
— Не знам.
— И аз не знам, но предполагам, че тия неща са доста важни за нормалната работа на един хеликоптер.
— Не разбираш…
Бръснача се навежда към него и цялата му шеговитост изчезва. Дълбоките му очи пламтят, сякаш осветени от някакъв вътрешен огън, и стаената сила, която бях усетила от самото начало, се освобождава с такава свирепост, че чак аз трепвам.