— Чуй ме, извънземен кучи сине, пали двигателя на шибания хеликоптер веднага или аз ще…
Пилотът отпуска ръце в скута си и насочва погледа си право напред. След като бяхме успели да вкараме незабелязано един от пилотите в хеликоптера, следващото нещо, което ме тревожеше най-много беше, как щяхме да го накараме да ни сътрудничи. Навеждам се напред, хващам Боб за китката и извивам кутрето му назад.
— Ще го счупя — обещавам му аз.
— Давай!
Счупвам го. Той прехапва долната си устна. Краката му подскачат. Очите му се напълват със сълзи. Това не би трябвало да се случва. Притискам пръсти към врата му и след това се обръщам към Бръснача.
— Той има имплант. Не е един от тях.
— Да, а коя, по дяволите, си ти? — изплаква пилотът.
Изваждам проследяващото устройство от джоба си. На него се виждат болницата и склада, заобиколени от рояк зелени точки. Още три точки светят на пистата.
— Нали изряза твоя? — питам Бръснача.
— И го оставих под възглавницата — кимва той. — Нали планът беше такъв? Или не беше такъв? По дяволите, Катализатор, не беше ли това планът? — гласът му звучи леко паникьосано.
Ножът се озовава в ръката ми.
— Дръж го.
Бръснача веднага ме разбира. Той сграбчва главата на лейтенант Боб в желязна хватка. Боб не оказва особена съпротива. Вече се безпокоя, че може да изпадне в шок. Ако го направи, това ще е краят.
Няма много светлина и Бръснача не може да го държи напълно неподвижен, затова казвам на Боб да се успокои, защото иначе може да прекъсна гръбначния му мозък и да добавя и парализа към проблема му със счупения пръст. Изваждам импланта и го хвърлям на пистата, дръпвам назад главата на Боб и му прошепвам в ухото.
— Аз не съм врага и не съм дороти. Аз съм точно същата като теб…
— Само че по-добра — довършва Бръснача. Той хвърля поглед през прозореца и добавя: — Ъъъ, Катализатор…
Виждам ги — светлината на фаровете се разширява като двойна звезда, която се е превърнала на свръхнова.
— Те идват и когато дойдат тук, ще ни убият — казвам на Боб. — Теб също. Няма да ти повярват и ще те убият.
Боб ме поглежда в очите. По лицето му се стичат сълзи от болка.
— Трябва да ми се довериш — продължавам аз.
— Или тя ще ти счупи още някой пръст — добавя Бръснача.
Той бавно и мъчително си поема дъх. Трепери неконтролируемо, придържа ранената си ръка, а по врата му се стича кръв, която мокри яката на тениската му.
— Безнадеждно е — прошепва той. — Те просто ще ни застрелят.
Импулсивно протягам ръка и докосвам бузата му. Той не се отдръпва. Застива напълно неподвижно. Не разбирам защо го докоснах или какво се случва сега, след като го направих, но усещам как нещо вътре в мен се отваря, като пъпка, която разтваря деликатните си цветове към слънцето. Замръзвам от студ. Вратът ми гори. И кутрето на дясната ми ръка пулсира с ритъма на сърцето ми. Болката предизвиква сълзи в очите ми. Неговата болка.
— Катализатор! — излайва Бръснача. — Какво правиш, по дяволите?
Изливам топлината си в докосването на другия мъж. Угасявам огъня. Погалвам болката. Успокоявам страха му. Дишането му става равномерно. Тялото му се отпуска.
— Боб, наистина трябва да тръгваме — казвам му аз.
И две минути по-късно излитаме.
72.
Докато се издигаме, камионът спира със скърцане и от него слиза един висок мъж. Лицето му не се вижда сред дълбоките сенки, хвърляни от прожекторите, но с подобреното си зрение аз виждам очите му — блестящи и твърди, като онези на гарваните в гората, но лъскаво сини, а не черни като техните. Може да е трик на светлосенките, но ми се струва, че на устните му играе лека, напрегната усмивка.
— Дръж ни ниско — нареждам на Боб.
— Къде отиваме?
— На юг.
Хеликоптерът се накланя и земята се втурва към нас. Виждам склада, който гори, въртящите се светлини на пожарните и новобранците, които пълзят наоколо като мравки. Минаваме над една река. Черната вода блести под светлината на прожекторите. Останал вече зад нас, лагерът е оазис от светлина сред пустиня от зимен мрак. Гмурваме се в този мрак и летим в бръснещ полет на два метра над върховете на дърветата.
Отпускам се на седалката до Малката, облягам я върху гърдите си и отмятам косата й на една страна. Надявам се това да е последният път, в който се налага да го направя. Когато приключвам, смачквам импланта с дръжката на ножа си.
В слушалките се разнася гласът на Бръснача.
— Как е тя?