— Мисля, че е добре.
— Ти как си?
— Добре.
— Някакви проблеми?
— Дреболии. А ти?
— Всичко върви гладко като бебешко дупе.
Отпускам Малката отново на седалката и отварям отделенията за багаж, докато не откривам парашутите. Бръснача не спира да дърдори, докато проверявам въжетата.
— Не искаш ли да ми кажеш нещо? Като например, не знам… „Благодаря ти, Бръснач, че ме спаси от това да прекарам целия си живот в робство, след като те ударих в гърлото, и като цяло се държах като задник?“ Или нещо подобно. Нали се сещаш, че не беше толкова лесно — бейзбола, тайните кодове, скрити във фалшиви игри, очистителното в пудинга, взривяването на експлозиви, краденето на пикапи и отвличането на пилоти с пръсти, които ти да счупиш. Може би нещо от сорта на: „Хей, Бръснач, нямаше да се справя без теб. Железен си!“ Нещо подобно. Не е нужно да го кажеш точно така, просто нещо в тоя дух.
— Защо го направи? — питам го аз. — Какво те накара да ми се довериш?
— Онова, което ми каза за децата — за това, че ги превръщат в бомби. Поразпитах наоколо. И следващото нещо, което се случва е, че се озовавам в стола на „Страната на чудесата“. После ме отвеждат при командира и той се нахвърля отгоре ми заради нещо, което ти си казала, и ми нарежда да спра да говоря с теб, защото не може да ми заповяда да спра да слушам, и колкото повече мисля за това, толкова повече започва да ми се струва, че нещата замирисват. Обучават ни да унищожаваме трансформирани и след това зареждат малки деца с извънземен взрив? Кои са добрите в тая игра? В този момент си задавам въпроса аз самият каква роля играя в нея? Започнах да изпитвам истински угризения на съвестта и преминах през нещо като истинска екзистенциална криза. Онова, което обаче наклони везните, беше математиката.
— Математиката?
— Да, математиката. Нали всички вие, азиатците, сте наистина добри по математика?
— Не бъди расист. А и аз съм само три четвърти азиатка.
— „Три четвърти“. Виждаш ли? Пак математика. Всичко се свежда до простото събиране. Защото сметките просто не излизат. Добре, да кажем, че може би сме имали късмет и сме докопали от тях програмата на „Страната на чудесата“. Дори и супер превъзхождащите ни извънземни могат да се издънят понякога — никой не е съвършен. Но ние не просто сме взели „Страната на чудесата“. Имаме и техните бомби, имаме техните импланти за проследяване и убиване, тяхната супер усъвършенствана система на нанороботи — по дяволите, дори имаме технология, която е способна да открива тях. Какво става, мамка му? Имаме повече от техните оръжия, отколкото самите извънземни! Но истинският удар дойде в онзи ден, когато те наблъскаха с наркотици и Вош каза, че са ни излъгали за организмите, прикрепени към човешките мозъци. Невероятно!
— Защото е лъжа…
— Тогава всичко е лъжа.
Земята под нас е покрита с бяла пелена. В мрака хоризонтът е изчезнал и не може да бъде различен. Всичко е една лъжа. Спомних си как мъртвият ми баща ми беше казал, че сега им принадлежа. Инстинктивно хващам мъничката ръчичка на Малката в своята, истина е.
Чувам в слушалката Боб да казва:
— Объркан съм.
— Отпусни се, Боб — казва Бръснача. — Хей, Боб. Това не беше ли името на един майор в „Кемп Хейвън“? Защо има толкова офицери с име Боб?
Прозвучава алармен сигнал. Връщам обратно ръката на Малката в скута й и бавно се придвижвам напред.
— Какво има?
— Имаме си компания — отвръща Боб. — На шест часа.
— Хеликоптери?
— Не. Изтребители Ф-15. Три са.
— Колко време имаме, преди да попаднем в обхвата на оръжията им?
Той поклаща глава. Въпреки студа, тениската му е напоена с пот. Лицето му също лъщи.
— Пет до седем минути.
— Издигни ни — казвам му аз — на максимална височина.
Вземам два парашута и пускам единия в скута на Бръснача.
— Ще скачаме ли? — пита той.
— Не можем да се бием с тях, нито можем да им избягаме. Ти ще си с Малката. Ще скочите в тандем.
— Аз съм с Малката? А ти с кой ще си?
Боб хвърля поглед към другия парашут в ръката ми.
— Аз няма да скачам — казва той и след това го повтаря, в случай че не съм го чула или разбрала. — Аз. Няма. Да скачам.
Никой план не е съвършен. Бях подготвена за това, че ще си имам работа със заглушителя Боб, което означаваше, че планът ми предвиждаше да го убия, преди да скочим. Сега нещата се усложняват. По същата причина, поради която не убих Слона, не искам да убия и Боб. Ако убиеш достатъчно такива като Слона и Боб, ще заприличаш на онези, които пъхат бомби в гърлата на малките деца.