Свивам рамене, за да прикрия собствената си несигурност. Хвърлям парашута в скута му.
— Тогава предполагам, че ще бъдеш изпепелен.
Намираме се на хиляда и петстотин метра височина. Небето и земята са тъмни, хоризонтът не се вижда — всичко е потънало в мрак. Сякаш сме на дъното на море, до което не достига никаква светлина. Бръснача гледа екрана на радара, но ми казва:
— Къде е твоят парашут, Катализатор?
Не обръщам внимание на въпроса.
— Можеш ли да ми кажеш, когато останат шейсет секунди до момента, в който ще попаднем в обсега им? — питам Боб.
Той кимва. Бръснача задава отново същия въпрос.
— Въпрос на математика е — отвръщам му аз. — В която три четвърти от мен са много добри. Ако сме четирима и те забележат два парашута — това ще означава, че поне един от нас е на борда. Един или двама от тях ще останат с хеликоптера, поне докато не могат да го свалят. Това ще ни спечели време.
— Какво те кара да мислиш, че те ще останат с хеликоптера?
Свивам рамене:
— Това бих направила аз.
— Това все още не отговаря на въпроса ми за парашута ти.
— Те ни сигнализират — обявява Боб. — Нареждат ни да кацнем.
— Кажи им да го духат — отвръща Бръснача, пъха парче дъвка в устата си. Потупва ухото си. — Не обичам пукането в ушите.
След което пъхва хартията в джоба си. Забелязва, че го гледам и се усмихва.
— Не обръщах внимание на всички боклуци по света, докато накрая не остана никой, който да ги събира — обяснява той. — Отговорен съм за Земята.
Тогава Боб изкрещява:
— Шейсет секунди!
Дръпвам Бръснача за анорака. Сега.
Той вдига поглед към мен и бавно и отчетливо пита.
— Къде е шибаният ти парашут?
Вдигам го с една ръка от седалката. Той подсвирва от учудване и се отправя с препъване към задната част. Тръгвам след него и клякам пред Малката, за да сваля колана й.
— Четиридесет секундни!
— Как ще те открием? — крещи Бръснача, който е застанал точно до мен.
— Вървете към огъня.
— Какъв огън?
— Трийсет секунди!
Издърпвам страничната врата. Въздухът, който нахлува вътре, събаря качулката от главата на Бръснача. Вдигам Малката и я притискам към гърдите му.
— Не позволявай да умре.
Той кимва.
— Обещай ми.
— Обещавам — кимва отново той.
— Благодаря ти, Бръснач — казвам му аз. — За всичко.
Той се навежда напред и ме целува силно по устата.
— Не го прави никога повече — предупреждавам го аз.
— Защо? Защото ти хареса или защото не ти хареса?
— И двете.
— Петнайсет секунди!
Бръснача слага Малката върху рамото си, хваща се за обезопасяващото въже и отстъпва назад, докато токовете му докосват площадката за скачане. Силуетът на момчето с момиченцето върху рамото му се очертава на фона на отвора. Под тях има хиляда и петстотин метра бездънен мрак. Отговорен съм за Земята.
Бръснача пуска въжето. Не изглежда така, сякаш пада. Лакомата бездна просто го всмуква.
73.
Връщам се обратно в кокпита, където откривам, че пилотската врата е отворена, седалката е празна и Боб го няма.
Чудех се защо отброяването на оставащото време беше спряло — сега знам защо. Той явно беше променил мнението си за въпроса със скачането.
Трябва вече да сме в обсега им, което означава, че те не възнамеряват да ни свалят. Отбелязали са мястото, където скочи Бръснача и ще останат с хеликоптера, докато не скоча или горивото не свърши. Принудена съм да скоча. Досега Вош трябва да е разбрал защо имплантът на Слона е в хеликоптера, докато собственикът му е в болницата и го лекуват от силно главоболие.
С върха на езика си избутвам топчето от устата и го оставям с език върху дланта си.
„Искаш ли да живееш?“
„Да, и ти също го искаш“ — казвам на Вош. — „Не знам защо и се надявам никога да не го разбера.“
Изтупвам импланта от ръката си.
Реакцията на хъба е мигновена. Намерението ми е подало сигнал на централния процесор, който е изчислил съкрушителната вероятност за смъртоносна повреда и е изключил всички, освен най-важните функции на мускулната ми система. Дванадесетата система изпълнява същата заповед, като онази, която дадох на Бръснача: Не позволявай да умре. Животът на системата зависи от моя, сякаш е някакъв паразит.
В мига, в който намерението ми се промени — „Добре, ще скоча с парашут…“ — хъбът ще ме освободи. Тогава и само тогава. Не мога да го излъжа или да се пазаря с него. Не мога да го убеждавам. Не мога да го принудя. Освен ако не си сменя решението, той няма да ме пусне. Но ако не ме пусне, аз не мога да променя решението си.