Това е езеро. Много голямо езеро.
Замръзнало, много голямо езеро.
Единственият ми шанс е да се ударя в него с краката надолу. Ако ледът е по-дебел от тридесет сантиметра, с мен е свършено. Никакви извънземни подобрения не биха могли да ме запазят. Костите на краката ми ще се натрошат на парчета. Далакът ми ще се спука. Белите ми дробове ще се смачкат.
Вярвам в теб, Марика. Вярваме в теб, Марика. Ти не премина през огън и кръв, само за да се провалиш сега.
Всъщност командире, направих го.
Белият свят под мен блести като перли, като празно платно, като алабастрова бездна. Когато притискам колене към гърдите си, за да се завъртя, в краката ми се блъска стена от свистящ вятър. Трябва да се обърна на деветдесет градуса. Ако се изправя твърде рано, вятърът ще ме завърти накриво. Ако го направя твърде късно, ще се ударя със задника или с гърдите. Затварям очи — не се нуждая от тях. Досега хъбът се справя перфектно, време е да му се доверя изцяло.
Умът ми се изпразва — празно платно и алабастрова бездна. Аз съм съдът, а хъбът е пилотът.
Какъв е отговорът?
И аз отвърнах: Нищо. Отговорът е нищо.
Изритвам силно с двата крака. Тялото ми се извърта нагоре. Ръцете ми се вдигат нагоре и сами се прилепват към гърдите. Главата ми се отмята назад с лице към небето. Устата ми се отваря. Поемам си дълбоко дъх, издишвам. Вдишвам дълбоко, задържам.
Вече съм изправена вертикално, вятърът отпуска хватката си и аз падам по-бързо. Удрям се в леда с краката право надолу със скорост от сто и шестдесет километра в час.
Не усещам удара.
Нито студената вода, която се затваря над мен.
Или налягането й, докато падам отвесно надолу в мастиления й мрак.
Не усещам нищо. Нервните ми окончания са били изолирани или рецепторите за болка в мозъка ми са били изключени.
Стотици метри над главата ми, като връх на карфица, се мержелее една миниатюрна точка светлина, по-слаба и от най-далечната звезда — точката на падането ми. И също така точката на моето излизане. Ритам с пети по посока на звездата. Тялото ми е вцепенено. Умът ми е празен. Оставила съм се напълно на Дванадесетата система. Тя вече не е част от мен. Дванадесетата система това съм аз. Сега сме едно.
Аз съм човек и едновременно с това не съм. Издигам се към звездата, която блести в обвития с лед свод, сякаш съм някакъв протобог, който се въздига от първичните дълбини — напълно човешка и изцяло извънземна. Сега осъзнавам, че знам отговора на невъзможната гатанка на Ивън Уокър.
Изстрелвам се в сърцето на звездата и се изхвърлям през ръба на отвора върху леда. Имам две строшени ребра, счупена китка и дълбока рана на челото от колана на пилота. Чувствам се напълно вцепенена, останала съвсем без дъх, празна, цяла и осъзната.
Жива.
76.
Стигам до димящите останки на хеликоптера на зазоряване. Не беше толкова трудно да открия мястото на катастрофата — машината беше паднала насред открито поле, покрито със скоро навалял сняг. Светлината на огъня се виждаше от километри разстояние.
Приближавам се бавно от юг. От дясната ми страна слънцето се показва на хоризонта и лъчите му се плъзгат по зимния пейзаж, възпламенявайки кристалите на снега, които приличат на милиарди диаманти, паднали от небето.
Мокрите ми дрехи са замръзнали и когато се движа пропукват като съчките на разпалващ се огън. Усещанията ми се връщат. Дванадесетата система продължава съществуването ми, за да продължи и своето собствено. Тя призовава за почивка и храна, за да ми помогне с процеса на излекуване — това е причината да ми върне обратно болката.
Не. Никаква почивка, докато не ги открия.
Небето е празно. Няма вятър. От разкъсаните отломки на хеликоптера се вие сивочерен дим, подобен на дима, който се издигаше над „Кемп Хейвън“ и носеше в себе си изпепелените останки на избитите.
Къде си, Бръснач?
Слънцето се издига и блясъкът му, отразен в снега, става ослепителен. Групата ботове, отговорни за зрението ми, настройва очите ми — върху тях се спуска тъмен филтър, който не се различава от слънчеви очила, и тогава на около километър и половина разстояние на запад различавам петно върху съвършената белота. Лягам по корем и използвам движение, подобно на плуването в стил бруст, за да се заровя в нещо като малък окоп. С приближаването си тъмното петно придобива формата на човешка фигура. Тя е висока и слаба, облечена в тежък анорак, носи автомат и се движи бавно в дълбокия до глезените сняг. Минават тридесет минути. Когато човекът се приближава на стотина метра разстояние, аз се изправям. Той се строполява, все едно някой го е застрелял. Извиквам името му, но не много силно — в зимния въздух звукът се носи надалеч.