Гласът му достига до мен, пронизителен и изпълнен с тревога.
— Мамка му!
Той влачи крака няколко крачки, след това започва да тича с високо вдигнати колене, все едно е фанатичен привърженик на кардио тренировките на бягаща пътечка. Спира на една ръка разстояние от мен и топлият му дъх излиза със свистене от отворената му уста.
— Ти си жива — прошепва той и в очите му прочитам, че го смята за невъзможно.
— Къде е Малката?
Той кимва с глава назад.
— Тя е добре. Е, мисля, че кракът й може да е счупен…
Заобикалям го и тръгвам в посоката, от която дойде. Той тръгва с тежка стъпка след мен, като мърмори да вървя по-бавно.
— Бях готов да се откажа да те търся — пухти той. — Нямаше парашут! Ти какво, да не можеш вече да летиш? Какво се е случило с главата ти?
— Ударих я.
— Аха. Е, сега приличаш на някой индианец апачи. Нали се сещаш, изрисуван в цветовете на войната.
— Това е последната четвъртинка в мен. Апачи.
— Сериозно ли?
— Какво искаш да кажеш с това, че мислиш, че кракът й е счупен?
— Ами, това, което искам да кажа е, че мисля, че кракът й е счупен. С помощта на твоето рентгеново зрение може би ще успееш да й поставиш окончателна диагноза…
— Това е странно — докато вървим, изучавам небето. — Къде са преследвачите? Би трябвало да са отбелязали мястото.
— Нищо не видях. Сякаш просто са се отказали.
— Те не се отказват — поклащам глава аз. — Още колко остава, Бръснач?
— Още километър и половина. Не се тревожи, скрих я на добро и безопасно място.
— Защо я остави?
Той ми хвърля остър поглед, за момент останал без думи. Но само за момент. Бръснача не остава без думи задълго.
— За да те търся. Каза ми, че ще се срещнем край огъня. Указанията ти бяха твърде общи. Можеше да ми кажеш: „Ще се срещнем на мястото на катастрофата, където ще сваля този хеликоптер. За този огън става дума.“
Няколко минути вървим мълчаливо. Бръснача е останал без дъх. Аз не. Групите ботове ще ме поддържат, докато не стигна до нея, но имам чувството, че когато рухна, рухването ми ще е сериозно.
— И сега какво? — пита ме той.
— Ще си починем няколко дни… или колкото по-дълго може.
— А после?
— На юг.
— На юг. Това ли е планът? На юг. Този план май не е много подробен?
— Трябва да се върнем в Охайо.
Той спира, сякаш се е натъкнал на невидима стена. Продължавам още няколко крачки и след това се обръщам. Бръснача клати глава.
— Катализатор, имаш ли някаква представа къде се намираш?
Кимвам.
— На около тридесет и два километра на север от едно от Големите езера. Предполагам Ери.
— Какво си… Как ние ще… Осъзнаваш ли, че Охайо е на повече от сто и шейсет километра от тук? — разгорещено ме пита той.
— До мястото, където ние отиваме, са по-скоро триста и двайсет километра. Птичи полет.
— Птичи… Е, много лошо, че не сме птици! Какво има в Охайо?
— Мои приятели.
Продължавам да вървя, следвайки отпечатъците на стъпките му в снега.
— Катализатор, не искам да разбивам непрактичните ти фантазии, но…
— Не искаш да разбиваш еротичните ми фантазии?
— Това прозвуча подозрително много като шега.
— Знам, че те вероятно са мъртви. И знам, че аз вероятно ще умра много преди да стигна до тях, дори и да не са. Но дадох обещание, Бръснач. По онова време не мислех, че е обещание. Казах си, че не е. Казах и на него, че не е. Но има неща, които ние си казваме за истината и има неща, които истината казва за нас.
— Това, което току-що каза, няма смисъл. Знаеш това, нали? Сигурно е от удара в главата. Май често ти се случва.
— Кое, да удрям някой в главата ли?
— Е, това определено беше шега! — той се намръщва. — На кого си дала обещание?
— На един наивен, стереотипен, глупав спортист, който мисли, че е дар от Господ за света, в случаите, когато не си мисли, че светът е дар, който той е получил от Господ.
— Аха. Добре — Бръснача не казва нищо в продължение на няколко тежки и бавни крачки, след което добавя: — И откога този господин наивен, стереотипен, глупав спортист ти е гадже?
Спирам. Обръщам се. Хващам лицето му с две ръце и го целувам силно по устата. Очите му са широко отворени и изпълнени с нещо, което доста наподобява страх.