— Къде е Малката? — гласът ми отеква в огромното пространство.
Той не отговаря.
— Имам си теория — започвам аз, — която се отнася до плъховете. Искаш ли да я чуеш?
Тишина.
— Да убиеш един плъх е лесно. Всичко, от което се нуждаеш, е парче старо сирене и капан с пружина. Но да убиеш един милион плъха, един милиард — или седем милиарда — е малко по-трудно. За това ти трябва примамка. Отрова. Не е необходимо да отровиш всички седем милиарда, а само определен процент от тях и те ще отнесат отровата до колонията.
Той не помръдва. Нямам представа дали ме слуша и дали изобщо е буден.
— Ние сме плъховете. Програмата, инсталирана в човешките зародиши — това е примамката. Каква е разликата между човешко същество, което носи в себе си извънземно съзнание, и човек, който вярва, че това е така. Има една единствена разлика. Рискът. Рискът е разликата. Не нашият риск. Техният. Защо биха рискували себе си по този начин? Отговорът е, че не са го направили. Те не са тук, Бръснач. Никога не са били. Само ние сме. Винаги сме били само ние.
Той бавно се навежда напред и демонстративно изгасява светлината.
— Но както при всички теории, и в тази има пропуски — въздъхвам аз. — Тя не дава отговор на въпроса с голямата скала. Защо да си правят труда да се занимават с всичко това, след като всичко, което е трябвало да направят, е било да хвърлят една много голяма скала?
Той казва много тихо, толкова тихо, че не бих могла да го чуя, без подобрения си слух.
— Млъкни.
— Защо го направи, Алекс?
Ако Алекс изобщо е истинското му име. Цялата му история може да е лъжа, измислена от Вош, за да ме манипулира. Най-вероятно е така.
— Аз съм войник.
— Просто си изпълнявал заповеди?
— Аз съм войник.
— Не е нужно да си задаваш въпроса защо?
— Аз. Съм. ВОЙНИК!
Затварям очи:
— Шахболът — и той ли беше идея на Вош? Съжалявам. Въпросът беше глупав.
Мълчание.
— Заради Уокър е — казвам аз и рязко отварям очи. — Това трябва да е. Това е единственото нещо, в което има смисъл. Заради Ивън е, нали, Бръснач? Той иска Ивън и аз съм единственият начин да стигне до него.
Мълчание.
Имплозията на „Кемп Хейвън“ и извадените от строя безпилотни самолети, които валяха от небето — защо се нуждаеха от тях? Този въпрос винаги ме е тормозел. Колко трудно може да е да издириш няколко изолирани групи оцелели, след като те са толкова малко, а ти разполагаш с предостатъчно човешка технология, за да ги откриеш? Оцелелите се скупчваха на групи. Събираха се заедно като пчели в кошер. Безпилотните самолети не бяха използвани, за да следят нас. Използваха ги, за да следят тях — хората, като Ивън Уокър, които бяха самотници с опасни подобрения, разпилени по всички континенти и въоръжени с познания, които можеха да провалят целия план, ако програмата в тях се повредеше — както очевидно беше станало в неговия случай.
Ивън е извън покритието на сензорите им. Вош не знае къде е той и дали е жив или мъртъв. Но ако Ивън е жив, Вош се нуждае от някой вътрешен човек, някой, на когото Ивън би се доверил.
Аз съм ковачът.
Ти си мечът.
81.
В продължение на една седмица той е единствената ми компания — пазач, медицинска сестра и охрана. Когато съм гладна ми носи храна. Когато изпитвам болка — я облекчава. Когато съм мръсна — ме къпе. Той е постоянен. Той е верен. Той е там, когато се събудя или когато заспивам. Никога не го хващам да спи. Той е постоянен, но моят сън никога не е. Будя се по няколко пъти на нощ и той винаги ме наблюдава от мястото си до вратата. Бръснача е мълчалив, мрачен и странно нервен — същият този човек, който без усилие ме накара да му се доверя и да повярвам в него. Сякаш се страхува, че мога да опитам да избягам, макар да знае, че въпреки че мога, няма да го сторя. Защото е наясно, че собственото ми обещание ме държи в плен много повече, отколкото биха могли да го направят хиляди вериги.
Следобеда на шестия ден Бръснача завързва парцал на носа и устата си, качва се по стълбите до третото ниво и се връща, бутайки количка с едно тяло. Изнася го навън. След това се качва обратно нагоре по стъпалата, стъпвайки все така тежко, все едно продължава да носи тежестта на труп, и после още едно тяло се спуска надолу до дъното. При номер сто двадесет и три вече започвам да им обърквам бройката. Той изпразва склада от мъртъвците, натрупва ги на купчина в двора и привечер я запалва. Телата са се мумифицирали и огънят бързо се разгорява, става много горещ и ярък. Кладата може да бъде видяна от километри разстояние, ако има очи, които да я видят. Светлината й озарява входа, плъзга се по пода и превръща бетона в златисто, олюляващо се дъно на море. Бръснача безделничи край входа и наблюдава огъня. Слабата му сянка е обкръжена от ореол, като луната по време на лунно затъмнение. Той сваля якето и ризата си и навива ръкава на тениската отдолу, за да оголи рамото си. Острието на ножа му проблясва под жълтата светлина, докато той издълбава с върха нещо върху кожата си.