— Тогава ще дойда да те взема.
— Благодаря ти — рече Кесел.
Валкирия стъпи в езерото. То бе спокойно. Нямаше следа от старицата — или Скълдъгъри я държеше заета, или тя чакаше в засада Валкирия да попадне в обхвата й. Момичето потъна до коленете, след това до средата на бедрата и накрая до кръста. Заплува. Дотук добре.
Никакви ръце не я сграбчиха, не я задърпаха надолу.
Стигна до трупа и го погледна отдолу нагоре.
— Как да те сваля?
— Не знам, боя се.
Тя пое дъх и се гмурна. Той не стоеше върху нищо. Като че самото езеро го крепеше прав. Тя извади глава от водата и посегна към него. Когато го докосна, водите го пуснаха и той цамбурна.
— Извинявай — каза Кесел.
— Няма проблем. — Валкирия обхвана брадичката му с ръка и потисна неприятните тръпки, когато усети леденостудената неравна плът. Доплува до брега, влачейки го след себе си. Краката й най-сетне намериха дъното. Тя го хвана под мишниците и го заиздърпва на брега.
— Благодаря ти за това — каза той.
— Длъжници сме ти.
— Беше ужасно в това езеро.
— Ще ти намерим хубав сух гроб, нямай грижа.
Той успя да завърти глава и да срещне погледа й.
— Ако Безликите се завърнат, светът ще свърши. Моля те, обещай ми, че ще ги спреш.
Тя му се усмихна.
— Това ни е работата, да спираме лошите.
Когато краката му напуснаха водата, главата му се отпусна и той млъкна. Отново бе просто труп.
Валкирия го постави много внимателно на земята.
Мокра до кости, зъзнеща, с ръце, целите в рани, с кал и мъртва плът под ноктите, тя се изправи и обърна вниманието си към центъра на езерото. Нещо се случваше там. Вгледа се и видя вълна, която се движеше бързо, нещо излизаше изпод повърхността. Скълдъгъри се вдигна от водата, докато накрая тръгна по нея, като на разходка, с ръце в джобовете.
Забави ход, когато наближи сушата.
— Е, оправихме работата. — Махна с ръка и водата се отдели от дрехите му.
— Още не си ме научил как да правя това — нацупи се Валкирия.
Детективът взе шапката си от земята и поотупа.
— Ти си тази, дето все настоява, че уроците по контрол на огъня и въздуха са по-важни от тези с водата. Не можеш да виниш мен за това, колко много приличаш на удавен плъхок, нали така?
— Мисля, че мога — кисело отвърна момичето. — Как е старицата?
— Съжалява за направените житейски избори, подозирам. Виждам, че си спасила трупа.
— Да. Мъртъв е.
— Такива са труповете обикновено.
— В смисъл, вече не говори.
— Тогава не ни остава нищо, освен да уважим желанията му. Ще го занесем до колата, като ще се стараем да не ни види никой, и ще го откараме в Дъблин.
Тя кимна. Прехапа устна.
— Какво? Какво има? — попита Скълдъгъри.
— Ами, не искам да звуча непочтително, но може да е странно, да се возя с останките на мъртвец…
— Съзнаваш, че и аз съм останките на мъртвец, нали?
— Да де, да, ама ти не… миришеш.
— Добър аргумент. Не се тревожи, ще го сложим в багажника. Сега, ръцете или краката ще поемеш?
— Краката.
Скълдъгъри хвана трупа от горната страна, а Валкирия го вдигна за глезените. Десният крак падна.
— Това е от твоята половина — каза Скълдъгъри.
5.
Проследяване на телепортатора
Бентлито паркира пред блока с библиотеката на Чайна Сороуз. По настояване на Скълдъгъри, Валкирия трябваше да се изсуши сама и макар да се бе постарала максимално, части от дрехите й още бяха мокри, а косата й смърдеше.
— На нищо не приличам — недоволстваше тя, докато се измъкваше от колата. — Мразя да се срещам с Чайна, когато не приличам на нищо. Винаги е толкова безупречна. Как изглежда косата ми?
Скълдъгъри включи алармата на колата.
— Имаш съчка в нея.
Валкирия измъкна парчето дърво и изсумтя, когато се оскуба.
— Къде ще погребеш тялото?
— Знам едно място.
— Знаеш едно място? Много тела ли си погребал там?
— Няколко.
— Това е малко зловещо. А какво знаеш за убиеца му? Онзи Бату?
— Нищичко.
— Може би тези убийства нямат нищо общо с това на Кесел.
— Ами фактът, че са убити по еднакъв начин?
— Може да е съвпадение.