— Значи не се тревожиш? Не те притеснява възможността Безликите да се върнат?
Тя сви устни.
— Валкирия?
— Ще ми се да не беше прав постоянно — въздъхна тя.
— Това ми тежи, така е. Въпросът е обаче, защо петдесетте години пауза? Какво е вършил през това време нашият г-н Бату?
— Може да е бил в затвора.
— С всеки изминал ден мислиш все повече като детектив, знаеш ли? Някои хора ми дължат услуги. Ще мога да се сдобия със списък на наскоро пуснатите от затвора.
— Щеше да е много по-лесно, ако още бяхме в Убежището.
По пътя към блока пресякоха пътя на Савиан Ек, магьосник, когото Валкирия бе срещала само два пъти преди. Носеше голяма книга под мишница, подвързана с кожа и наглед много стара. Той им кимна разсеяно.
— Добър ден, Скълдъгъри. Валкирия.
Тримата изкачиха стълбите.
— Какво си имаш там? — попита детективът.
— Книга. За, за Чайна. Тя я иска. Каза, че ще ми я купи.
— Скъпа ли е?
Смехът на Ек бе колкото внезапен, толкова и отчаян.
— О, да. О… О, да. Доста е рядка тази книжка. Безценна, бих казал.
— И каква е цената на една безценна книга тия дни?
— Голяма — решително рече Ек. — Няма да отстъпя лесно. Гледаш разни други хора, които забравят и пари, и всякаква идея за честна сделка, веднага щом я погледнат, и искат само да я ощастливят. Не и аз. Аз съм бизнесмен, Скълдъгъри. Това е бизнес.
Докато стигнат третия етаж, зъбите на Ек тракаха. Скълдъгъри почука на вратата с надпис „Библиотека“, познатият слабоват мъж я отвори и ги покани вътре. Краката на Ек се подгънаха леко, но успя да остане прав. Те го последваха през лабиринта от рафтове и стигнаха до главното бюро.
Чайна Сороуз, с коса черна като гарваново крило и небесносини очи, ги видя, стана от стола си и се усмихна — най-красивата жена в света.
Савиан Ек падна на колене, вдигна книгата пред себе си и изхленчи:
— Обожавам Ви.
Скълдъгъри поклати глава и ги остави, за да позяпа рафтовете с книги.
— Савиан — рече Чайна, — толкова си мил.
Слабият мъж взе книгата от треперещите му ръце и я постави на бюрото.
— Сега, заплащането…
— Заплащането, да, заплащането — енергично закима Ек.
— Как си, между другото? Изглеждаш добре. Да не тренираш?
Той успя да се полуусмихне.
— Ами, такова, тичам малко.
— О, личи си. — Чайна му хвърли одобряващ ценителски поглед.
Ек отново изхленчи.
— Съжалявам — изсмя се ефирно Чайна и се престори на смутена. — Има нещо у теб, което ме разсейва. Да се върнем към работата. Дано да не се разсея отново. Говорехме за заплащането.
— Подарявам ти я — пресекливо рече Ек.
— Моля?
Ек се изправи.
— Подарявам ти я, Чайна. Няма нужда от заплащане.
— Савиан, не бих могла…
— Моля те, Чайна. Приеми я. Приеми я като знак за моята, моята…
Валкирия се впечатли от това колко надежда и влажност Чайна можеше да предизвика в погледа си.
— Да, Савиан?
— … моята любов, Чайна.
Чайна допря фин пръст до устните си, като че й бе трудно да удържа вълнението си.
— Благодаря ти, Савиан.
Ек се поклони, олюля се леко и се обърна. Ако се съдеше по усмивката му, бе неземно, лудо удовлетворен и щастлив. Той забърза по пътя, по който бе пристигнал. Слабият мъж го последва, за да не му позволи да се блъсне в нещо и да го повреди.
— Ей това — каза Валкирия, — беше жалко представление.
Чайна сви рамене, седна и отвори книгата.
— Правя каквото мога, за да получа нещата, които искам. — Взе лупа и се взря в страниците през нея. — Изглежда сякаш си поплувала, Валкирия. И какво се е случило с ръцете ти? Всички тези драскотини изглеждат възпалени.
— Ами, ъ, ударих дърво.
— Е, сигурно си го е заслужило.
Отчаяна да отклони разговора от външния си вид, Валкирия попита:
— Каква е тази книга?
— Книга със заклинания, писана от Лудия магьосник преди над хиляда години.
— Защо се е нарекъл Лудия магьосник?
— Защото е бил луд.
— А.
Чайна поизправи гръб и сви устни.
— Тази книга е фалшификат. Поне на петстотин години е, но е фалшификат.
— Добре, че не плати за нея тогава, иначе трябваше да си искаш парите обратно — сви рамене Валкирия.
Чайна затвори книгата и разгледа корицата.