— Добре, окей.
— Чудесно решение. И знам идеалното място, където да отседнеш.
7.
Бату
— Къде е Галоу? — Били Рей Сангуайн попита празната стая.
— Другаде — каза гласът, изкривен от тенекиения високоговорител, увиснал в ъгъла. — Всички са другаде.
Стените бяха студен камък. Една-единствена врата, никакви прозорци, самотно огледало. Сангуайн бе почти сигурен, че зад стъклото го наблюдава камера.
— И кой си ти? — попита той.
— Никой — отвърна гласът.
— Ти си Бату, нал тъй? — усмихна се наемният убиец. — Тоя, за когото все говорят.
— Него ли съм?
— Него си. Ти си големият шеф. Как така те няма лично? Вече повече от година работя за теб. Не е ли време да се срещнем лице в лице?
— Ценя усамотеността си.
— Разбирам те — сви рамене Сангуайн.
— Провалихте ме, г-н Сангуайн. Поръчах ви работа и не я свършихте.
— Не каза нищо за скелета и момичето. На това му се вика смекчаващи вината обстоятелства. Ако знаех, че ще са там, можех да се приготвя. Или поне да поискам двойно заплащане.
— Ще имате възможност да се поправите.
— Много готино — промърмори Сангуайн без особен ентусиазъм.
— Ще трябва да откраднете нещо за мен, веднага щом се върне Грюсъм Крав. Има голяма вероятност да срещнете отпор.
— Значи ще ми удвоите заплащането?
— Разбира се.
— Много готино — с повече ентусиазъм повтори Сангуайн.
8.
Цивилизованият човек
Кино „Хибърниън“ бе тихо и тъмно, както винаги. Скълдъгъри ги поведе между редовете червени седалки. Флетчър приказваше по пътя, но нито детективът, нито Валкирия му обърнаха внимание. Когато стигнаха до малката платформа с екрана, завесите се разделиха и той светна. Валкирия си позволи вътрешна усмивка, когато преминаха през прожектираната отворена врата и Флетчър бе достатъчно впечатлен, за да млъкне.
Мракът отстъпи на ярките светлини, които изпълваха коридорите между лабораториите, а мирисът на мухъл бе заменен от този на дезинфектант. Кларабел, новата асистентка на професор Кенспекъл Граус, се понесе мечтателно към тях, като си тананикаше. По мнението на Валкирия, нещо й щракаше на тази.
Влязоха в кръгла стая с висок таван. Прожектори осветяваха отвисоко статуята на мъж, коленичил, с ръка на земята. Белези браздяха плешивата му глава, а в изражението му личеше примирение.
Гастли Биспоук бе използвал последната стихийна сила — тази на земята, — за да се спаси, докато се биеше с Белия секач. Валкирия още сънуваше схватката, как поглежда назад и вижда бетонния под, който се разпростира по тялото на Гастли, в същия миг, когато Белия секач замахва с косата си. Танит Лоу я бе хвърлила на задната седалка на Бентлито и бяха успели да избягат, но Гастли остана вкаменен. Никой не знаеше колко дълго ще продължи ефектът на заклинанието.
Професор Кенспекъл Граус стоеше зад статуята и прокарваше светещи длани по повърхността й, затворил очи, сключил белите си вежди в концентрация. Вече две години професорът работеше върху размагьосването на Гастли. Бе изпробвал всякакви видове наукомагия, бе водил всякакви експерти, бе опитал всичко, за което можеше да се сети, а след това измисляше нови и нови начини, но безуспешно.
— Кой е старият? — на висок глас изтърси Флетчър. Кенспекъл остави статуята и дойде при тях.
— Валкирия, пак си ранена.
— Малко драскотини; нищо особено.
— Аз съм медицинският гений, Валкирия. Мисля, че сам ще реша кое колко е особено. — Той разгледа порязаната й буза и след това ръцете й. — Кой е досадникът?
— Не съм… — започна Флетчър.
— Флетчър Рен — прекъсна го Скълдъгъри. — Надявах се да може да поостане някой друг ден.
— И защо си се надявал на това?
— Трябва да стои в безопасност, близо до някой с чувство за отговорност.
— Искаш да остана тук? — очевидно отвратен попита Флетчър.
— Да мълчиш — сряза го Кенспекъл, без да отвръща очи от порязването на Валкирия. — Да не се опитваш пак да ми създаваш беди, детективе?
— Не, професоре.
— Защото последният път загинаха хора.
Двамата размениха погледи.
— Отвън не е безопасно за него. Няма подготовка, не знае какво да прави. В общи линии е идиот. Трябва да знам, че е на безопасно място. Само на теб мога да имам доверие за това.