— И това е свързано с убийствата на Телепортатори, за които всички говорят?
— Да.
Кенспекъл се обърна към Валкирия.
— Ела с мен в лазарета.
Той излезе, без да удостои с повече внимание никого другиго в стаята. Когато стигнаха до лазарета, той нареди на момичето да скочи на едно от леглата и започна да бърше раните й със сладко миришещ парцал.
— Сякаш през ден си тук — започна той. — Смъртно ранена, строшени кости, кървяща до смърт — и очакваш да изнамеря някакъв невероятен лек.
— Това са смъртоносни рани? — скептично попита Валкирия.
— Не се прави на интересна.
— Извинявай.
Той се затътри към една масичка до леглото. Медицинската част от наукомагическата лаборатория на Кенспекъл бе малка, но перфектно уредена и обикновено тиха — освен, когато някой от експериментите на професора се провалеше зрелищно, или когато древни богове се будеха в Моргата. Но такива неща не се бяха случвали от месеци.
— Знаеш ли какъв е проблемът с хората на твоята възраст, Валкирия?
— Прекадено сме хубави? — с надежда предположи тя.
— Мислите си, че сте безсмъртни. Хвърляте се в някакви ситуации, без да мислите за последствията. На тринайсет си…
— Четиринайсет, току-що навършени.
— … и как си прекарваш времето?
Той се бе върнал при нея и започна да чисти раничките по ръцете й.
— Е, обикновено работим по случай, тъй че проследяваме заподозрени или правим проучвания, или тренирам, или Скълдъгъри ме учи на магия, или, нали знаеш…
— И как, кажи ми, ако обичаш, прекарват времето си другите четиринайсетгодишни момичета?
Валкирия не знаеше какво да отговори.
— Като мен?
— Невероятно, но не.
— Хм.
— Станеш ли възрастен човек, излагай се на колкото искаш опасности и обещавам да не ти вися на главата, но мразя да гледам как пропускаш всичко, което ти се полага като на младо момиче. Само веднъж човек е млад, Валкирия.
— Да, но младостта продължава десетилетия.
Кенспекъл поклати глава и въздъхна. Взе черна игла и започна да шие порязването на бузата й. Тя премина през плътта й, без да я разкървави, и вместо болка оставяше странна топлина.
— Някакъв напредък? — попита тя. — С Гастли?
— Боя се, че не. Стигнах до извода, че нищо не мога да направя. Ще промени състоянието си, когато промени състоянието си, нищо не може да се направи по въпроса.
— Липсва ми — каза момичето. — И на Скълдъгъри му липсва, макар че никога не би си признал. Мисля, че Гастли беше единственият му приятел.
— Но сега има теб, нали?
— Да, май, че да — засмя се момичето.
— А освен него, ти имаш ли си приятели?
— Какво? Естествено.
— Дай ми три имена.
— Няма проблем. Танит Лоу…
— Която ви помага с разследванията, обучава те на бойни изкуства и е над осемдесетгодишна.
— Е, да, ама изглежда на двайсет и две. А се държи като на четири.
— Добре, един приятел. Още двама.
Валкирия отвори уста, но от нея не излезе нищо. Кенспекъл привърши зашиването.
— Не мога да си позволя да имам приятели — каза той. — Стар и чепат съм и отдавна реших, че хората са една досада, без която мога. Но ти? Трябват ти приятели. Трябва ти нормалност.
— Харесвам си живота, както е.
— Не очаквам да ме послушаш — сви рамене Кенспекъл. — Друг ваш проблем, Валкирия, е, че младите си мислите, че знаете всичко. Докато аз, всъщност, съм единственият, от чиято уста подобно нещо не звучи абсурдно.
Той отстъпи от нея.
— Така. Това би трябвало да крепи лицето ти да не се разпадне. Треските също вече са извадени.
Последното парченце дърво тъкмо излизаше само от кожата й и потъваше в безцветната течност. Дори не бе усетила.
— Добро момиче, сега си измий ръцете в мивката.
Над шуртящата чешма Валкирия попита:
— Ще ни помогнеш ли? Може ли Флетчър да остане?
— Има ли къде другаде да го държите?
— Не.
— И наистина е в опасност?
— Да.
— Добре. Но само, защото ме помоли толкова мило.
— Благодаря ти, Кенспекъл. Наистина.
— Сигурно ще се върнеш за още лечение, преди да свърши денят. — Той сложи ръка на вратата. — Да ти зашия главата обратно например или нещо подобно.