— И ще можеш да го направиш, нали?
— Естествено. Ще ти взема превръзка и можеш да си ходиш.
Той излезе, а след него влезе Кларабел.
— Здрасти — поздрави тя щастливо. — Пак си се сбила. Много ли боля?
— Не много — удостои я със слаба усмивка Валкирия.
— Професорът все повтаря как ще си мъртва без него. Дали е така? Сигурно е така. Професорът е винаги прав за тия неща. Каза, че някой ден няма да успее да те спаси. И за това е прав, сигурно. Ти мислиш ли, че ще умреш скоро?
— Надявам се, че не — смръщи се Валкирия.
Кларабел изчурулика от смях, сякаш бе чула най-смешното нещо на света.
— Разбира се, че се надяваш да не умреш, Валкирия! Че кой не се надява? Глупава работа! Но вероятно ще умреш, това имам предвид. Не мислиш ли?
— Няма да умра скоро, Кларабел. — Валкирия тъкмо изсушаваше ръцете си.
— Харесва ми палтото ти, между другото.
— Мерси.
— Малко ти е тесничко обаче.
— Мда.
— Може ли да го взема, когато умреш?
Валкирия опита да обмисли някой подходящ отговор, но Кларабел вече си бе тръгнала. След няколко мига Кенспекъл се върна.
— Кларабел е странна — отбеляза Валкирия.
— Доста — съгласи се професорът. Той я превърза с малък бинт. — Дай му час. Шевовете ще се абсорбират. Няма да остане белег.
Излязоха от лазарета.
— Чух, че Камерън Лайт е бил убит вчера — каза той. — Никога не съм харесвал Телепортаторите, но и така новината е ужасна.
— Защо никой не харесва Телепортаторите? — Валкирия не можеше да държи повече въпроса в себе си. — Никой няма нищо добро да каже за тях.
— Телепортаторите са потайни. Сагейшъс Тоум беше Телепортатор, спомняш си, а се оказа предател. Просто не бих имал доверие на никого, който си е избрал тази магическа дисциплина. Как да се чувстваме в безопасност, ако има хора, който могат цъфнат зад гърба ни всеки момент? Като по-млад постоянно ме глождеше страхът, че някой ще се появи до мен, докато използвам тоалетната — а мехурът ми никога не е бил особено спокоен.
— О, Боже мой. Нямах нужда да знам това…
Скълдъгъри ги чакаше на следващия ъгъл и лицето на Кенспекъл веднага доби кисел вид.
— Пак ли ще я повлечеш из опасности, детективе?
— Може да се справи — отвърна Скълдъгъри. — Флетчър, обаче, не може. Може да остане тук?
— Стига да не ме дразни много — тросна му се Кенспекъл.
— Не мога да обещая това.
— Тогава ми направи услуга, детективе, и разреши случая, колкото се може по-бързо.
— Може би ти можеш да ни помогнеш с това. Ако прегледаш тялото на последната жертва…
Кенспекъл поклати глава.
— Едва ли. Убежището си има собствени така наречени специалисти, както добре знаеш, и не биха оценили… включването ми. Доколкото знам обаче, убиецът не е оставил следи и улики. Ако оставим настрана факта, че е убиец, заслужава възхищение.
— Ще предам комплимента, докато го удрям в лицето — увери го Скълдъгъри.
— Наистина ли смяташ, че Валкирия има нужда от модел за подражание, който среща всяко препятствие с юмруци? На тази възраст са много впечатлителни.
— Аз не съм — опита се да възрази момичето.
— Валкирия върши важна работа — каза детективът. — Трябва да е способна да се защитава.
— Точно така — съгласи се тя. — А и той не ми е модел за подражание.
— Войната свърши — рече Кенспекъл. — Дните на смърт и хаос отминаха.
— Не и за някои от нас.
В погледа на Кенспекъл се появи нещо неразпознаваемо.
— Може би — призна той. — За тези от вас, на които им е нужно това.
Скълдъгъри помълча известно време и накрая рече:
— Професоре, надявам се не намеквате, че аз обичам смъртта и хаоса.
— Къде би бил без тях? Или по-точно, кой би бил? Определят ни нещата, които вършим, детективе. А ти имаш навика да нараняваш хора.
— Светът е опасно място. За да могат хора като вас да живеят що-годе спокойно, трябва да има такива като мен.
— Убийци, имаш предвид?
Простата жестокост на думите шокира Валкирия, но Скълдъгъри по нищо не издаваше гняв, нито дори раздразнение.
— Интересен човек сте, професоре.
— И защо, Скълдъгъри? Защото не ме е страх от теб? Дори през войната, при цялата ви репутация, на теб и приятелите ти, надигах глас срещу начина ви на действие. Не се страхувах от теб тогава и със сигурност не се страхувам от теб сега.