— Четири жертви — отбеляза Скълдъгъри. — Всичките — Телепортатори. Защо?
Валкирия закопча палтото си с усилие. Черните й дрехи и бяха спасили живота повече пъти, отколкото можеше да преброи, но всяко движение й напомняше колко бе пораснала, откакто Гастли Биспоук й ги бе ушил. Вече не бе на дванайсет. Бе й се наложило да изхвърли отеснелите й ботуши и да си купи обикновени. Имаше нужда Гастли да се превърне от статуя обратно в човек и да й ушие нов костюм. Момичето си позволи за миг да се почувства виновна за егоистичните си мисли и след това се върна към задачата.
— Може би Камерън Лайт и другите Телепортатори са направили нещо на убиеца и той — или тя — си отмъщава.
— Това е първата теория. Друго?
— Може убиецът да е искал нещо от тях.
— Какво например?
— Не знам. Телепортаторски неща.
— И защо да ги убива?
— Може да е някакъв предмет, чийто собственик трябва да убиеш, за да можеш да използваш. Като Скиптъра на Древните.
— Втора теория.
— Или убиецът е искал нещо, което един от тях е притежавал, и ги е убивал един по един, търсейки го.
— И това е вариант, ще го наречем Теория номер две, вариация Б.
— Радвам се, че не правиш всичко твърде заплетено или нещо такова — измърмори язвително Валкирия.
Пред тях спря черен микробус. Шофьорът слезе, огледа се, за да се увери, че никой не гледа, и отвори страничната врата. Излязоха двама Секачи и застанаха неподвижни, целите в сиво, с лица, скрити зад визьорите на шлемовете си. Всеки държеше огромна коса. След тях се измъкна и последният пътник. Облечен в панталони и жакет в същия цвят, с високо чело и козя брадичка, отчаяно опитваща се да създаде илюзията за брадичка, Рем Крукс огледа с пренебрежение Скълдъгъри и Валкирия.
— О, — накрая рече той, — това сте вие.
Имаше странен глас, като разглезен котарак, който мяука за вечерята си.
Скълдъгъри кимна към Секачите.
— Виждам, че си решил да си потаен днес.
Крукс веднага се наежи.
— Аз съм главният детектив на Убежището, г-н Плезънт. Имам врагове и затова имам телохранители.
— Наистина ли ти трябват насред улицата? — попита Валкирия. — Малко се набиват на очи…
— Брех, важно мнение като за тринайсетгодишно — подхилна се Крукс.
Валкирия устоя на порива да го халоса.
— Всъщност е доста обикновено мнение. И съм на четиринайсет. И брадата ти е кретенска.
— Не е ли забавно? — намеси се Скълдъгъри. — Тримата се разбираме толкова добре.
Крукс хвърли изпепеляващ поглед на Валкирия и се обърна към Скълдъгъри.
— Какво правите тук?
— Ами, минавахме наблизо и чухме, че има още едно убийство, та решихме да видим можем ли да хвърлим едно око на местопрестъплението? Тъкмо пристигнахме, всъщност. Има ли възможност да…?
— Съжалявам, г-н Плезънт — важно рече Крукс. — Поради международното естество на тези престъпления и вниманието, което получават, Върховния маг очаква от мен пълен професионализъм и ми е дал ясни указания, що се отнася до вас с г-ца Каин. Той не иска да се доближавате до делата на Убежището.
— Но това не са дела на Убежището — отбеляза Валкирия. — Просто убийство. Камерън Лайт дори не е работел за Убежището.
— Това е официално разследване на Убежището, което го прави официално дело на Убежището.
— И как върви? — попита приятелски Скълдъгъри. — Сигурно си под напрежение? Очакват бързо резултати?
— Всичко е под контрол.
— О, сигурен съм. И съм сигурен, че международната магическа общност предлага помощ и събира средства — проблемът не е само ирландски все пак. Но, ако ти е нужна каквато и да е неофициална помощ, ще се радваме да…
— Вие може и да нарушавате правилата — прекъсна го Крукс, — но аз — не. Нямате думата тук. Загубихте я, когато обвинихте Върховния маг в предателство, или сте забравили?
— Повече или по-малко…
— Искаш ли съвета ми, Плезънт?
— По-скоро не.
— Намери си удобна дупка в земята и легни там. Свършен си като детектив. Свършен си.
С нещо, което вероятно мислеше за победоносна усмивка, Крукс влезе в сградата след двамата Секачи.
— Не го харесвам — реши Валкирия.
2.
Убиец на свобода