И новият й съперник не бе убиецът. Танит изруга. Разсейваха я, докато целта й се измъкне. Направи задно салто и се приземи на крака. Едрият носеше панталони със старомодна кройка и бе запретнал ръкави над мускулестите си предмишници. Костюмът на жената бе направен от най-различни по дебелина и размери черни ивици, в които бяха прикрепени ножове с всякакви размери и форми.
Танит ги изчака да кажат нещо, да започнат да я дразнят, да я заплашват или да й кажат как ще превземат света, но те не продумаха.
Стояха между нея и меча й. Не й се нравеше идеята да ги нападне невъоръжена, но и нямаше как иначе да стигне до оръжието си. Движеха се със самоувереност, която я притесняваше дълбоко.
Тя заотстъпва до ръба на сградата, а те я следваха. До вратата, откъдето бе излязла, стоеше мъж. Сигурно е бил там през цялото време. Слаб, тъмнокос, той я гледаше с безразличие.
Танит осъзна нещо, което не й хареса. Тези бяха по-добри от нея. Тя нямаше шанс срещу тях.
— Това не е краят — рече им тя и им прати въздушна целувка.
Движението на жената бе по-бързо, отколкото Танит можеше да си представи. Блесна стомана и през ръката, с която Танит бе духнала целувката, сега стърчеше острие. Тя изрева от болка, направи крачка назад в нищото и се изтърколи от покрива.
Тя сляпо протегна длан и я опря в стената. Съпротивлението обели кожата от пръстите й. Здравата й ръка се закачи за перваз и тялото й се блъсна в тухлите. Отново запада. Опита се да опре крака в повърхността на сградата, да намести центъра на тежестта си, но инерцията й правеше нещата твърде трудни и тя не можеше да спре падането си.
Когато премина покрай следващия перваз, го сграбчи и с двете си ръце. Коленете й грубо се удариха в стената, а ножът се размести в ранената й ръка. Тя изкрещя, но не се пусна.
С последни усилия Танит успя да се прехвърли през прозореца, в празния апартамент от другата страна. Провалила се бе в задачата си, мечът й го нямаше, а ръката й обилно кървеше. Но нямаше време да се самосъжалява. Щяха да я погнат.
Пламнала от гняв, Танит започна да бяга.
10.
Малкото пътуване на Финбар
Пак заваля, докато стигнат до бара „Темпъл“ и вече бе тъмно. Вдигнали яки, хората бързаха по тесните тротоари. Валкирия почти загуби едното си око от върха на спицата на заблуден чадър и изгледа яростно собственичката му, но тя вече отминаваше.
— Хей, Череп! — поздрави ги от вратата Финбар Ронг. Украсеното му с многобройни халки лице се разтвори в бавна, радостна усмивка. Носеше тениска на някаква рокгрупа, за която сигурно само той бе чувал, и под късите й ръкави се виждаха татуировките по ръцете му. — Валкирия! — викна със същата радост, когато я видя. — Айде, влизайте и двамата!
Влязоха в ателието за татуировки, чиито стени бяха покрити с шаблони, снимки и рисунки. Някъде от мазето жужеше електрическа игла. От другаде се чуваше музика.
— Как е хавата? — попита Финбар и закима, сякаш вече му бяха отговорили.
— Имаме случай — каза Скълдъгъри. — Надяваме се да можеш да ни помогнеш.
— Супер, човече, нямаш проблем. Е, Череп, чу ли? Шарън е бременна! Ще съм татко!
— Това е… страхотна новина, Финбар.
— Нали, нали? В смисъл, знам, че е много отговорна работа и някакви такива неща, и знам, че не съм от най-отговорните. И знам какво си мислиш — това е доста меко казано, нали тъй?
Финбар се засмя, а Скълдъгъри поклати глава.
— Ами, всъщност не.
— Твърде добре ме познаваш, човече! Помниш ли какъв бях едно време? Какви щуротии вършех постоянно.
— Не.
— Човече, страшни времена си бяха, а? Обаче съм поулегнал. Шарън си е направо, такова, пътеводна светлина, нали разбираш? Вкарал съм се в правия път, ще знаеш. Готов съм за хлапе. Готов съм за тази отговорност.
— Чудесно, радвам се да го чуя — отвърна детективът.
— Хей, знаеш ли, мислех си… Череп, би ли ни доставил честта да си кръстник на детето ни?
— Не — веднага отговори Скълдъгъри.
— А, добре, добре, няма проблем — сви рамене Финбар. — Шарън обаче може да се разочарова.
— Шарън не ме познава.