— Еми, дано тогава не го понесе толкова тежко, ама… Извинявай, човече, трябвах ти за нещо?
Скълдъгъри обясни, че им е нужен, за да влезе в транс и да намери местоположението на портала. Финбар кимаше с притворени клепачи. Валкирия току добиваше увереността, че вече е изпаднал в транс, но когато Скълдъгъри приключи с обяснението, Финбар кимна за последно и каза:
— Немаш грижи, г-н Скълдъгов. Обаче ще ми трябва пълна тишина и покой. Тотално, абсолютно уединение. Да си Долавящ не е като да си просто още един магьосник. Повечето Долавящи са отшелници, мотат се по планините и манастирите… — Той се огледа, спря поглед върху една кухничка в задната част на ателието. — Ей там е добре.
Последваха го в стаята. Финбар пусна лампите, Валкирия затвори вратата, а Скълдъгъри свали щорите. Финбар взе от скрина една карта и я разстла на масата.
Седна, затвори очи и замърмори на език, който Валкирия не бе чувала. После си затананика. Отпървом момичето си помисли, че е някакъв древен напев, който щеше да извиси съзнанието му. После разпозна първите няколко такта на „Изяж богатите“5 на Аеросмит и се отказа да гадае какви ги върши той.
— Окей — започна той отнесено, — нося се, човече. Горе съм. Минах през тавана… сега съм на открито… минавам през небето… Дъблин е толкова хубав, даже като вали…
— Финбар — каза Скълдъгъри. — Чуваш ли ме?
Финбар избълбука нещо щастливо.
— Чуваш ли ме, Финбар? — повтори по-силно детективът.
— Череп — усмихна се Долавящия. — Ей, как си? Чувам те ясно и силно…
— Помниш ли какво трябва да търсиш?
Финбар кимна, все още със затворени очи.
— А, да. Портала. На Безликите. Страшни гадини, човече.
— Да, такива са.
Финбар се понамръщи.
— Мисля, че мога да ги усетя, човече…
Скълдъгъри наклони глава.
— Стой на разстояние, Финбар. Дръж се далеч от тях.
— Това… е добра идея…
— Търсиш магическите нишки, нали така?
— Мда… помня, помня… — Ръцете му се понесоха над картата. — Летя си. Ех, че хубаво. Имам облаци между пръстите. Нишките са навсякъде около мен. Светят, като златни, като брилянтин. Толкова хубави…
Усмивката му се поскри.
— Чакай. Тези… тези нишки не светят. Тъмни са. И тъмнеят.
— Къде си?
— Чакай, човече, само малко по-близо…
— Стой надалеч, Финбар.
— Спокойно, спокойно…
Валкирия и Скълдъгъри се спогледаха. Изчакаха още няколко мига.
— Гният — каза накрая Финбар. Нещо в гласа му бе друго. Вече не звучеше сънлив. — Тези нишки са черни. Изгниват.
— Къде си?
— Чувам ги. Мога… Мога да чуя шепота…
— Чий шепот?
— Безликите.
— Недей. Чуваш ли? Стой надалеч от тях.
— О, Боже.
— Финбар, стой надал…
— О, Боже, знаят къде сме. Знаят къде сме. Намерили са ни, чакат някой да ги пусне. Зад портала са и чакат някой да ги пусне!
— Финбар — занарежда Скълдъгъри. — Къде си? Къде си? Кажи ни къде си веднага.
Финбар посегна към мивката и Валкирия в последния момент отдръпна глава от траекторията на ножа, който влетя в ръката на Финбар. Той го заби в картата и тогава ръцете му се отпуснаха, а главата му увисна.
— Финбар? — тихо рече Скълдъгъри. — Финбар, там ли си?
Слаб кикот се разнесе от устните на Долавящия. Той се вдигна във въздуха и събори Скълдъгъри и Валкирия. Масата се срина и Финбар се обърна с лице към тях. Крайниците му трепкаха, очите му още бяха затворени.
Отвори уста и рече с глас, който не бе неговият, който бе хиляда други гласа:
— Не може да ни спрат.
Скълдъгъри понечи да се изправи, но нещо невидимо го блъсна в стената.
— Свят ще загине. Свят ще рухне. Идваме.
Финбар се изсипа на пода като марионетка с отрязани конци. Валкирия се изправи, Скълдъгъри изстена и последва примера й.
Финбар вдигна глава и се огледа замаяно.
— Егаси.
Валкирия му помогна да седне на единствения оцелял стол.
— Мразя да ме обладават. Постоянно става, когато си Долавящ. Обикновено се усеща лесно или очите ти ще почервенеят, или ще заръмжиш като мечка със синузит. Понякога е по-трудно. Веднъж ме облада духът на Наполеон и си стоя там цяла седмица преди Шарън да забележи нещо странно. Май че беше акцентът.