— Можеш ли да ни кажеш какво беше това? — попита Скълдъгъри.
— Съжалявам. — Валкирия забеляза колко бе пребледнял. — Това беше яка работа, човече. Много яки магии. Ама ненормално яки, схващаш ли? Току-що някакъв древен бог на мрака ми разбърка мозъка с калните си пръсти и не беше много хубаво.
Скълдъгъри се наведе над картата, разгледа мястото, прободено от ножа.
— Значи е тук, така ли?
— Ако там съм посочил, значи там стените на реалността са най-тънки. Там е порталът.
— Бату сигурно вече знае за това място — намеси се Валкирия. — Имал е петдесет години да го открие.
— Без Котвата-провлак и Телепортатор обаче, това познание му е било безполезно. — Скълдъгъри извади ножа и сгъна картата. — Нещо против да я взема, Финбар?
— Няма проблем, Череп. — Финбар се изправи несигурно. — Да помогна с нещо друго?
— Направи повече от достатъчно.
— Супер. — Финбар погледна Валкирия. — Искаш ли татуировка?
— Да.
— Не — поправи я Скълдъгъри. — Тръгваме си.
Валкирия се начумери. Когато излязоха на дъжда, каза:
— Можех да си направя някоя малка.
— Родителите ти биха ме убили.
— С тези разследвания си рискувам живота постоянно. Била съм се с чудовища и вампири и почти умрях два пъти. Мислиш, че ще искат да те убият заради татуировка?
— Родителите са странни понякога.
Телефонът му иззвъня и в мига, когато видя кой го търси, гласът му се скова като ледник. Не се опита да скрие отвращението си, докато говореше. Размени няколко думи с човека отсреща, затвори и се отправи към Бентлито.
— Имаме среща.
— С кого?
— Соломон Рийт. Има информация, която иска да ни сподели.
— Кой е Соломон Рийт?
— Не е важно кой е. Трябва да те тревожи какво е.
— Добре тогава — какво е Соломон Рийт?
— Некромант.
11.
Рийт
Скълдъгъри и Валкирия пътуваха в тишина. Постепенно улиците станаха по-мръсни, сградите — по-малки. Дъждът скриваше зад сива пелена наченките на цветове в пейзажа. Поредният завой ги изведе в голям, овехтял жилищен квартал. Колата привличаше погледите на малкото местни по улиците.
Къщата, пред която спряха, имаше вид на изоставена. Стените бяха скрити от не особено добри рисунки с графити. Скълдъгъри уви шала около челюстта си и свали периферията на шапката си надолу. Слязоха и прекосиха прага.
Уличните светлини мъжделееха през изпоцапаните прозорци. Къщата бе изтърбушена. Тук-таме се виждаха останките от тапет. Дъските на пода бяха набъбнали от влага. Валкирия пусна Скълдъгъри пред себе си и влезе в хола. Тук нямаше графити, сякаш смелчаците, които бяха изрисували стените отвън, не бяха влизали никога в къщата.
Момичето се обърна да излезе, но на прага я чакаше силует. Валкирия се вгледа в него. Той не мърдаше. Стаята още повече се смрачи, като че мъжът носеше още един нюанс на черното със себе си.
— Аз съм със Скълдъгъри Плезънт — рече тя, но не получи отговор. Валкирия направи стъпка напред, за да покаже на непознатия, че иска да излезе, а и за да го огледа по-добре. Имаше тъмна коса, но очите му бяха толкова светли, че почти блещукаха. Носеше черен костюм с фина кройка, която обаче Валкирия не можеше да оцени на тази светлина. Държеше тънко бастунче.
— Ти си Соломон Рийт? — попита Валкирия, отказвайки да бъде сплашена от мълчанието му.
— Аз съм — рече той и наклони леко глава в поздрав. — Знам те. Ти помогна в победата срещу Нефариан Серпин и барон Венгос. Ти спря Гротескния. Такъв талант. Такива възможности. Повредил ли те е вече?
— Моля?
— Поврежда всеки, с когото се срещне. Забелязала ли си? Колко много се променяш само като стоиш в компанията му?
— Не съм сигурна, че разбирам.
— Ще разбереш.
Той пристъпи в стаята и сенките се раздвижиха около него. Валкирия знаеше много малко за Некромантите, но по нейни спомени те предпочитаха да съхраняват силата си в предмети или оръжия. Лорд Вайл имаше броня. Ако се съдеше по движението на сенките, Рийт изглежда имаше бастунчето си.
— Съществуването на тази къща е било незабележително — каза той. — Построили са я хора, други хора са живели в нея. Ядели са, спели са. Остарели са. Някакъв възрастен мъж е починал спокойно в съня си тук, преди около десет години. Много, много обикновена къща. Допреди две години. Всъщност може да помниш от новините. Четирима убити — трима от тях — застреляни; един — намушкан. Двама са умрели тук, в тази стая. Третият — в кухнята. Четвъртият — в антрето, на ръка разстояние от входната врата.