— Но защо ще ги убиват?
— Защото, ако порталът се отвори, те ще могат да го затворят. Диаблерията се е отървала от най-сериозната пречка към успеха си още преди да осъзнаем какво става.
— В Некромантските храмове всички са се заклели да не се месят в тривиалните ви дела — каза Рийт. — Но извън тях има такива, които като мен споделят убеждението, че плановете на Диаблерията засягат всички ни. Имате помощта ми, ако ви потрябва. Моята и на още трима.
— Не ти вярвам, Рийт.
— Разбира се, но както казах, имаме общ враг. Мисля да оставим различията си настрани, какво ще кажеш? Заради едно време, ако не друго?
Скълдъгъри го удари толкова бързо и силно, но Валкирия дори не направи връзка между удара и тялото на Рийт, което се тресна в стената.
Той избърса кръв от устата си.
— Удряш както винаги, дума да няма.
Когато Скълдъгъри проговори, гласът му звучеше безизразно, безчувствено.
— Соломон, толкова се радвам, че си с нас. Добре дошъл в отбора.
— С огромно удоволствие, сър, както винаги.
Скълдъгъри само му кимна и излезе обратно на дъжда. Навън Валкирия посмя да попита:
— Това пък какво беше?!
— Минало — отвърна той.
— Не си ми казвал, че имате с минало с Некромантите.
— На повече от четиристотин години съм. Много неща не съм ти казвал.
12.
В офиса на Върховния маг
Рем Крукс почука и Върховния маг му направи знак да влезе. Книги претъпкваха помещението, а всеки сантиметър от отсрещната стена бе покрит с карти. Турид Гилд не бе човек, който се отпускаше, само защото е се е сдобил с определена власт. Крукс му се възхищаваше заради това и убедено следваше примера му. Заедно щяха да върнат силата на Убежището.
— Идиот — посрещна го Гилд и замечтаната полуусмивка слезе от лицето на детектива.
— Сър?
— Знаеш ли от колко места ми звънят? Хората ни са ужасени, Крукс. Гледат какво се случва и си мислят: ако някой убива Телепортатори без да остави нито следа, значи може да убие и мен. Това си мислят.
— Г-н Върховен маг, уверявам ви, правя всичко по силите си…
— Уверяваш ме!? Аз пък уверих тях, Крукс, че най-добрият ми детектив работи по въпроса. Знаеш ли какво ми казаха те?
Крукс се поизпъчи едва забележимо от комплимента, но поклати глава отрицателно.
— Казаха, о, не знаех, че си върнал на работа Скълдъгъри Плезънт.
Кръвта нахлу в лицето на Крукс.
— Уплашени са и искат резултати. Възложих работата на теб и още чакам да ме впечатлиш с нещо.
— Но, сър…
— Има още един Телепортатор. Това знаеше ли го? Последният Телепортатор. Момче.
— Да, сър. Казва се Рен, сър. Последно е забелязан в нощен бар в Ми. Агентите ми претърсват района. Ще го открием.
— Не ме разочаровай, Крукс.
— Няма, сър.
— Тръгвай си.
Крукс се поклони и побърза да излезе, затваряйки внимателно вратата след себе си.
13.
Къщата на Семетери роуд6
Скълдъгъри имаше дом. Когато разбра за пръв път, Валкирия първо се изненада. Веднага след това заключи, че това е логично. Разбира се, че имаше дом; разбира се, че все някъде живееше. Да не би цял ден да се шляеше насам-натам в Бентлито? Една част от нея всъщност точно това си бе мислела, но тя не бе най-умната част от Валкирия. Скълдъгъри живееше в единствената обитаема къща на Семетери роуд. Там нямаше гробище, разбира се, но пък имаше две конкурентни погребални агенции, точно една срещу друга. Къщата на Скълдъгъри се извисяваше над тях като родител над препиращи се хлапета. Той бе разказвал на Валкирия за споровете, в които се въвличаха собствениците им и как се замеряха с попържни от входовете си.
Едно от нещата, които правеха впечатление в къщата на скелета-детектив, бе, че кажи-речи всяка стая приличаше на хол.
— Нищо друго не ми трябва — бе обяснил Скълдъгъри. — Не ми трябва кухня, нито баня, нито пък легло и съответно не ми трябва и спалня.
— Не спиш ли?
— Нямам нужда, но съм развил умението и доста ми харесва. Макар че е по-скоро вид медитация. Ефектът е подобен — изключвам се напълно, оставям ума си да се носи, където си ще. Никакви съзнателни мисли. Действа добре, отпускащо.