Бе й показал столът, където обичаше да „спи“. Обикновено кресло, нищо особено. Валкирия го поогледа оттук-оттам, доскуча й и отиде да души наоколо.
Имаше много книги и много папки. В най-голямата стая се намираше голям диван и всеки път, когато ходеше на гости в Семетери роуд, спеше там.
След срещата с Рийт, двамата влязоха в дома на Скълдъгъри и Валкирия метна палтото си където свари, и се просна именно на дивана. Скълдъгъри взе връхната й дреха, сгъна я прилежно и я остави на масата.
— Добре ли си тук? Трябва ли ти нещо за ядене или пиене?
— Никога нямаш нищо за ядене или пиене. — Думите на Валкирия прозвучаха приглушени, понеже бе заровила лице в една възглавница.
— Мисля, че от последния път остана малко пица.
— Това беше преди две седмици.
— Мислиш, че се е развалила?
— Мисля, че са й пораснали крака и си е тръгнала. Няма проблем, наистина. Какво ще кажеш за Котвата? Знаеш ли вече какво е?
— Ами… работя по въпроса.
— По-добре да побързаш. Кога ще търсим портала?
— Рано сутринта.
Валкирия въздъхна.
— Тогава по-добре да поспя.
На следващия ден небето все така се въсеше, а двамата тръгнаха към Дъблин по магистралата, като се отклониха при Балбригън. Половин час по-късно се озоваха до знак, който с бледи червеникави букви уведомяваше минаващите, че това е ферма Аранмор, частна собственост. Имотът бе огромен, а хълмовете и поляните се простираха дълбоко в лесовете, с които граничеха.
— Значи тук ще свърши светът — отбеляза Валкирия и остави картата. — Доста по-хубаво, отколкото очаквах.
Скълдъгъри подкара Бентлито по един от хълмовете. От двете страни на пътя растяха високи треви, а по него хрущяха гумите на колата. Бяла къща се показа пред тях, с остър покрив и големи прозорци. По-малки каменни постройки се виждаха зад нея, наредени около дворче, в което спретнато се редяха най-различни селскостопански машини.
Спряха до къщата. Скълдъгъри провери дали дегизировката му стои както трябва и излезе. Валкирия почука на вратата и се обърна към детектива.
— Кой ли живее тук?
— Ако трябваше да предполагам, бих казал — фермер.
— Страшен си — сухо отбеляза Валкирия.
— Един фермер — продължи Скълдъгъри, — вероятно сам. Никога не се е женил, като че ли. Без деца. Неотдавна навършил седемдесет, ако се съди по дрехите на простора.
— Какъв простор?
— Какво съм ти казвал за вниманието в подробностите.
— Каза да не се занимавам, защото ще го правиш вместо мен.
— Мда, доста съм убеден, че съм ти казал точно обратното…
— Може да спи следобеден сън или нещо такова. — Валкирия опита да види нещо през прозореца до нея. — Не мисля, че тук има някого.
— Чудесно, няма що — чу се глас зад тях. Към тях крачеше възрастен господин, сивокос, с плешиво теме и голям нос. Носеше овехтяла риза, чифт тиранти крепеше панталоните около кръста му, а с всяка крачка високите му гумени ботуши джвакаха. — Стигнеш една възраст и изведнъж си никой, никой за нищо не те брои. Знаеш ли какъв е проблемът на хората на твоята възраст, млада госпожице?
Валкирия си спомни разговора с Кенспекъл.
— Мислим си, че ще живеем вечно? — отвърна с надежда тя.
— Нямате уважение към по-възрастните.
Валкирия се понамръщи — как да уцели отговора, след като очевидно всеки път е различен?
— Какво искате? Защо сте се довлекли чак до тук? Ами ти — обърна той вниманието си към Скълдъгъри, — защо си се омотал като Невидимия човек? Да не ти има нещо на лицето?
— Всъщност, да. Името ми е Скълдъгъри Плезънт. Това е моят партньор Валкирия Каин.
— Какво, да не раздават награди за тъпи имена?
— А вие сте…?
— Ханрати. Патрик Ханрати.
— Г-н Ханрати…
— Викай ми Пади.
— Добре, Пади…
— Чакай, не. Викай ми г-н Ханрати.
Валкирия се усмихна търпеливо.
— Да сте забелязал някакви странни хора в околността напоследък?
— Как тъй странни? Странни като вас или странни като нормалните хора?
— Странни всякак.
Пади кръстоса ръце и стисна устни замислено.
— Хм, чакай да видя. Онзи момък О’Лиъри от селото; наминава всяка сряда с покупките ми. Той е странен, предполагам. Има едно нещо във веждите си. Желязна пластина. Нямам представа за какво му е. Може да лови радио.