— Мисля, че Валкирия имаше предвид странни хора, които не познавате — прекъсна го Скълдъгъри.
— Без вас двамата?
— Без нас двамата.
Пади поклати глава.
— Съжалявам, вие сте двамата най-странни души, които никога не съм виждал, които съм виждал от дълго време насам. Искате ли да ми кажете за какво става дума или да гадая?
— Г-н Ханрати… — започна Валкирия.
— Викай ми Пади.
— Сигурен ли сте?
— Май не.
Скълдъгъри взе нещата в ръце.
— Имаме причина да смятаме, че банда престъпници ще използва фермата ви за място за среща.
Пади се взря в очилата на Скълдъгъри.
— Банда престъпници, викаш? Какви? Похитители? Крадци на бижута?
— Банкови обирджии.
— Банкови обирджии — повтори Пади, кимайки. — Разбирам. Да, в това има смисъл. Виждам защо биха избрали моя имот. Предвид, че най-близката банка е на повече от половин час с кола, би било логично след дръзкия си набег тия крадци да изминат цялото това разстояние по тесни черни пътища, да спират от време на време, за да мине някой трактор, после да прекосят близкото село, където гражданската полиция е като Гестапо…
— Добре — прекъсна го Скълдъгъри. — Няма никакви банкови обирджии.
Пади се усмихна самодоволно.
— Е, камък ми падна от сърцето. Хайде да ни спестя малко време, а? Нямам намерение да продавам. Живея тук от четиридесет години и няма да се местя. Освен ако нямате някаква жизненоважна информация за мен, ще ви помоля да си вървите. Имам да работя.
Скълдъгъри помълча малко и на Валкирия й се стори, че е ядосан, но накрая той завъртя глава сякаш току-що си бе спомнил, че се намира насред разговор.
— Разбира се — бързо каза той. — Извиняваме се, че ви загубихме времето.
С бързи стъпки той се отправи към Бентлито.
— Какво има? — попита го Валкирия.
— Разгадах го. Гротескния е.
— Какво е той?
Качиха се в колата.
— Котвата спира затварянето на портала между реалностите — заговори Скълдъгъри. — Нещо, което е тук, но принадлежи там. Затова Бату е чакал петдесет години между убийствата — Венгос е трябвало да съживи Гротескния. Гротескния е Котвата.
— Но… Блис го кремира. Нали?
Тонът на Скълдъгъри бе безжизнен.
— Изгори каквото можа. Крайниците, органите, всичко, което Венгос бе добавил. Но торсът е на истински Безлик или поне човешкият му приносител. А те са много по-трудни за унищожаване.
Валкирия почти я достраша да зададе следващия въпрос.
— И, ъм, къде е торсът? У кого е? Скълдъгъри, у кого е Гротескния?
— Държат го в Убежището. — Нещо ново бе хрумнало на Скълдъгъри. — Котвата е у Турид Гилд.
14.
Диаблерията
Бату обхвана стъкленицата с дясната си ръка и внимателно покапа от течността върху вътрешната част на ръката си.
Тя гореше като киселина и чертаеше символ, изобразен в кръв и изгорена плът.
Когато символът стана готов, той остави стъкленицата и го разгледа. Болката бе цяло изтезание.
Водачът на Диаблерията го погледна.
— Това ще те пази — каза той. — Когато дойдат Тъмните богове, този символ ще те бележи като вярващ.
— А Сангуайн? — попита Грюсъм Крав. — На него ще му кажем ли за този символ?
— Сангуайн е наемник. Няма вяра в нищо и не заслужава специално отношение.
— Добре. Не го харесвам.
Бату излезе от стаята, а останалите се заеха да се татуират. Той отиде до съседната сграда, за да нагледа армията си.
Отвори вратата и включи осветлението. Редиците Кухи хора го погледнаха, чакайки заповеди.
— Скоро — обеща им той.
15.
Влизане с взлом
Стигнаха с бърз ход до восъчната фигура на Фил Линот, която стискаше китарата си с вкочанена полуусмивка.
— Тук сме, за да видим г-н Блис — каза Скълдъгъри.
След миг Линот обърна глава към тях.
— Имате ли уговорка?
— Не, но трябва да го видим. Спешно е.
— Боя се, че са ми дадени изрични заповеди относно вас двамата. Не бива да влизате в Убежището без…
— Повикай Администратора — прекъсна го детективът. — Нека да говоря с човек.