— Щипене?
— Или гъдел. Или парене.
— Парене?
— Или пък може да те заболи зъб, или да ти прокърви носът, или да получиш инсулт — трудно е да се прецени предварително.
— Може да получа инсулт?
— Не се тревожи, ще те пазя да не си глътнеш езика.
Флетчър се намръщи.
— Може ли да те питам нещо? — попита Пади. — Когато срещаш хората, които си познавала отпреди, например деца на твоята възраст, как се чувстваш? Презираш ли ги?
— Защо да ги презирам?
— Ако бягаш бързо, се отнасяш с презрение към по-бавните. Ами ако можеш да бягаш много бързо? Тогава по-бавните хора се превръщат в дребни дразнители. Превъзходството поражда презрение.
— Хич не съм съгласна. Мога някои неща, които други не могат, но те пък могат неща, които аз не мога. Нещата се балансират.
Пади се усмихна.
— Да, но тези други хора може да са по-добри от теб в училище, или на тенис, или да поправят по-добре велосипеди… а ти имаш магия. Не бих нарекъл това баланс.
— Е, добре, с това ще се съглася. Но и това не значи, че смъртните трябва да бъдат презирани.
— Смъртни? Така ли ни наричате?
Валкирия се изчерви.
— Не е някакво официално название. Точно е, защото сте смъртни, но и ние сме, така че всъщност…
— Мисля, че доказах тезата си.
— Какво? Не, не си.
— Как се наричат вълшебните хора? Вълшебници?
— Магьосници или магове.
— Значи вълшебните хора се наричат магове, а всички други са смъртни. И това не ти звучи като група хора, опитващи се да се издигнат в божества?
— Магьосниците не вярват, че са божества.
— И защо не? Имат властта, нали? Имат магия на върховете на пръстите си. Делата им влияят на целия свят. Ако се провалите в мисията си, какво ще се случи?
— Ами… светът ще свърши.
Пади се разсмя.
— Аха! Прекрасно! Не виждаш ли? Колко е важно това, което правите! Някой смъртен не се справя с работата си и какво става? Взимат му коледната премия. Понижават го. Уволняват го. Но ако един маг се провали, ако ти и приятелите ти се провалят, всички умират. Защо да не се мислите за богове? Държите съдбата на света в ръцете си. Ако това не е богоподобие, не знам какво е.
— Може ли да сменим темата?
— С коя?
— Нещо, което не ме кара да изглеждам ненормална.
Двамата млъкнаха и се приближиха до Скълдъгъри, а Флетчър обяви, че усеща нещо. Бяха прекосили двора и стояха сред високите треви. Флетчър отвори очи и сякаш опипваше въздуха. Стъпките му се скъсяваха, колкото повече доближаваше целта.
— Жужене е. Усещам го в пръстите си, както когато се телепортирам. Добре, сега го усещам навсякъде. Там е. Знам го. Точно там.
Погледът му изглежда бе насочен към нещо, което само той виждаше, но той звучеше уверен.
— Какво му е специалното на това място? — попита Пади. — Вижда ми се същото като останалите.
— Не го виждаш — присмя се Флетчър, — но аз го усещам. Невероятно е. Мога да го отворя още сега.
— Не, не можеш — каза Скълдъгъри. — Но добра работа все пак.
— Не, мога повече — настоя Флетчър. — Мога да премина.
— Не можеш и не бих те съветвал да опитваш.
Скълдъгъри едва бе казал последната дума, когато Флетчър изчезна.
Пади подскочи.
— Боже милостиви!
— Дали го е направил? — обърна се Валкирия към Скълдъгъри. — Дали е преминал?
— Не знам…
Валкирия покри уста с ръка.
— Ако е преминал, значи сега е при Безликите. Ще го разкъсат.
Детективът се съмняваше.
— Нямаше Котвата. Без нея не може да отвори портала, камо ли да мине през него. Невъзможно е.
— И къде е? — намеси се Пади.
Телефонът на Валкирия иззвъня.
— Хей, Вал — чу се гласът на Танит. — Случайно да сте загубили нещо? Едно тъпо нещо с празна физиономия и глупава прическа?
Валкирия въздъхна облекчено.
— Скълдъгъри, обратно в микробуса е.
— Отивам — рече детективът и я подмина, — да го убия.
Върнаха се в Дъблин, а през целия обратен път Флетчър не продума. Скълдъгъри почти пет минути му чете свирепо конско и накрая дори косата на момчето се бе събрала на обезсърчена купчина. Валкирия не помнеше скоро да се е забавлявала толкова.