Гастли трябваше да се върне при Кенспекъл за преглед и Танит се съгласи да го придружи. С тях двамата в играта, Скълдъгъри вече не се тревожеше толкова да остави Флетчър обратно в лабораторията. Когато каза това, момчето отвори уста за пръв път от половин час.
— Все едно всички сте ми бавачки.
— Защото е така — усмихна се Валкирия.
Оставиха ги, тъкмо докато Флетчър питаше Танит дали ще го завие преди лягане.
— Сега накъде? — попита Валкирия, докато с партньора й вървяха към Лилавата напаст.
— Готвим се за най-лошото. Ако въпреки всичко отворят портала и Безликите се върнат, ще ни е нужно единственото оръжие, достатъчно могъщо, за да ги убие.
— Кое е то?
— Скиптърът на Древните.
Валкирия обмисляше какво не е наред с тези думи, докато се наместваха в колата. Накрая се сети:
— Скълдъгъри, ти счупи Скиптъра.
— Не, счупих кристала, който го захранваше. На теория ни трябва само още един такъв кристал и имаме оръжие, което убива богове.
— А знаеш ли откъде да вземем втори черен кристал?
— Мм, не съвсем.
— А знаеш ли дали такива съществуват?
— Почти със сигурност.
— И как ще ги търсим?
— С проучване, скъпа ми Валкирия.
Тя се отпусна обезверена.
— Мразя проучването. Почти толкова неприятно, колкото домашните.
— А кога за последно си писала домашни?
— Винаги си ги пиша.
— Отражението ти ги пише.
— Но все пак трябва да търпя спомените. Все едно е същото.
— Милиони ученици по света ти симпатизират, сигурен съм.
— О, я да млъкваш.
— Но не се тревожи, проучването ще е забавно.
— Как ще подходиш?
— Чичо ти планираше книга за Скиптъра преди да умре. Познавайки Гордън, предполагам, че е нахвърлял доста бележки.
Валкирия се оживи.
— Значи трябва да прочета записките му?
— Да, направи го, а аз ще поровя в библиотеката и ще видим кой ще намери отговора пръв. Става ли?
Валкирия почти успя да скрие самодоволната си усмивка.
— Уф, добре. — Опита се да звучи раздразнена. Чичо й, мъртъв от две години, пазеше десетки тайни в скрита съкровищница зад една стена в кабинета си. Валкирия обичаше да ходи там и с удоволствие се възползваше от всяка възможност да го прави.
А и не бе разговаряла с чичо си от седмици.
21.
Възможността се предлага
Морската старица чу звънчето си и излезе на повърхността на езерото. Подаде глава, за да се увери, че не са момичето и скелетът, върнали се, за да й причинят още болка.
На брега стоеше мъж.
— Кой ме безпокои?
— Аз — отвърна мъжът.
— Как е името ти?
— Бату.
— Това не е името ти.
— Това име съм избрал и затова е мое.
Морската старица въздъхна.
— Защо ме безпокоиш?
— Страдала сте несправедливо, милейди. Преди петдесет години ви дадох труп, позволих му да потъне във водите ви, но той е бил откраднат от вас.
Старицата изръмжа.
— Зная какво се случи. Това какво те засяга?
— Мога да ви предложа възможността да си го върнете на тези, които ви унижиха.
— Как?
— Ще се наложи да ви преместим от това езеро в морето, милейди. Бихте ли се заинтересувала от подобна възможност?
— Ще… ще ме върнеш в морето? Можеш да го направиш?
— Светът е различен от времето, когато сте била пленена тук. Вече има резервоари, достатъчно големи, за да ви поберат и машини, достатъчно мощни, за да ви пренесат. Отново питам, милейди — интересува ли ви предложението ми?
— Да. — Морската старица се усмихна за пръв път от сто години. — О, да.
22.
Разговори с мъртвия чичо
Лилавата напаст спря пред портата на Гордъновото имение и Валкирия отключи входната врата. Алармата се разписка настоятелно, докато момичето не въведе кода за изключване.
Просторната къща на Гордън — не нейната, въпреки че я бе наследила, никога нямаше да е нейната, дори след като навършеше осемнайсет — тънеше в тишина.
— Ще започна оттук — каза Скълдъгъри, мина зад гърба й и се упъти към хола. — Ако искаш, започни в кабинета, надявам се да сме открили нещо до сутринта.