— Дано — отвърна Валкирия и се качи по стълбището. Когато влезе в кабинета, се насочи право към големия рафт с книги на отсрещната стена. Издърпа фалшивата книга и рафтът се отмести. Тя влезе в стаичката зад него. Този път не отдели никакво внимание на магическите предмети в помещението. Ехо-камъкът в стойката на масата засия и от нищото се появи леко пълен мъж на средна възраст. Той се ухили.
— А, виж ти. По сериозното ти изражение, предполагам, че си дошла по работа, а не за раздумка със скъпия ти мъртъв чичо?
— Това ли си сега? — повдигна вежда момичето. — Сега си Гордън? Не просто запис на личността му?
— Самият той съм — гордо рече Гордън.
— Сигурен ли си? Няма да решиш друго насред разговора?
— Взех решение. Истинският Гордън може да ме е отпечатал върху камъка, но аз продължавам да се уча, да съществувам, да се развивам. Имам собствени спомени. Истински човек съм, точно като него. И понеже двамата практически бяхме един и същ човек, докато Гордън бе жив, сега когато не е, аз съм него. Всичко се свежда до философия, всъщност. Мисля, следователно съществувам — мисля.
— Добре е да сме наясно, да — кимна Валкирия. — Честно казано, и аз вече си те представям като истинския си чичо.
— Ето на.
— Мога ли тогава вече да кажа на Скълдъгъри за теб?
— А… — Той се позамисли. — Не, не още. Мм… не съм още готов други хора да узнаят за мен, за това, в което съм… превърнат. Но не след дълго ще ме споделиш със света, не се тревожи.
— Хубаво. Не ми харесва да те крия така.
— Разбирам и оценявам търпението ти. Кажи сега, как са вашите?
— Добре са. Утре е годишнината им, така че сутринта заминават за Париж.
— А, Париж — с копнеж промълви Гордън. — Винаги съм чувствал французите близки. Една от историите ми се развиваше във Франция, сред катедралите и по Шанз Елизе.
Тя кимна.
— Ядящият мозъци. Една от най-добрите ти. Гордън, чувал ли си за човек на име Бату?
— Не мисля, не.
— Мислим, че стои зад няколко убийства, и иска да използва Телепортатор, за да отвори портал между нашата реалност и тази, в която са затворени Безликите.
— Това възможно ли е?
— Скълдъгъри го е взел насериозно, така че сигурно е.
— Как да помогна?
— Ако Безликите се върнат, ще ни е нужен Скиптъра.
— Не ми ли каза, че Скълдъгъри го е счупил?
— Счупи кристала, но ако имахме друг…
— Аха. И искате да откриете нещо полезно в моите записки.
— Именно.
— Имаш късмет, защото успях да открия много неща.
— Знаеш ли откъде можем да вземем такъв кристал?
— Знам.
— Наистина? Откъде?
Гордън посочи надолу и Валкирия се обърка.
— В обувките ти?
— В пещерите.
Тя примигна.
— Сериозно? В пещерите под къщата ти има черни кристали? И защо?
— Къщата е била построена преди стотици години над пещерите от маг на име Анатем Майър.
— Скълдъгъри ми разказа за него. Имал навика да хвърля враговете си в пещерите, на чудовищата.
— Не е бил, можеш да си представиш, много свестен тип.
— На Безликите ли се е кланял?
— Не, но ги е изучавал. Чел е литературата и историята на Безликите и Древните, защото е искал власт. Купил е този имот, построил е къщата и е опитал да изследва пещерите. Искал е да разкрие тайните им, а те са много.
— Например?
— Защо всички създания долу са имунни на магия? Нещо във въздуха? В скалите? Заради сместа от минерали? Нещо друго? Няма обяснение, Валкирия. Просто не знаем. Според дневниците на Майър, той е слизал там седем пъти. Първата експедиция е била от десет души. Само той се е върнал. В следващата са загинали още петнайсет души. Отново Анатем Майър е бил единственият оцелял. Той се досеща, че колкото е по-голяма групата, толкова по-свирепо атакуват създанията там. Магията ги привличала.
Когато направил това откритие, експедициите стават по-малки и по-успешни. Майър все така се връщал сам, но това било защото убивал колегите си, за да не проговорят. По време на шестата мисия той открил жилка от черен кристал. Наредил на един от другите магове да вземе проба, но когато той докоснал жилката, бил погълнат от „черна светкавица“, както го описва Майър, и се превърнал в прах.
— Знаеш ли къде е била тази жилка?