— В последния от дневниците му има карта, някъде из рафтовете тук. Този дневник ме накара да купя къщата, за да мога и аз да постранствам из пещерите. Никога не стигнах до черните кристали обаче. Понеже не бях магьосник, създанията най-често не ми обръщаха внимание, но дори така почти се сблъсках с няколко, та реших да оставя приключенията на приключенците.
— Онзи, който се опитал да вземе кристала, е бил убит. Как да успеем ние тогава?
— Тук кръвта ти ще свърши работа. Отпървом Безликите се научили да събират тези кристали, но Древните се направили неуязвими за силата им.
— Не са били неуязвими. Използвали са Скиптъра, за да се избият.
— Да, но това е било чак когато са вградили кристала в Скиптъра и така са могли да насочат унищожителната му сила към всеки и всичко. Но сега говорим за кристалите в първоначалния им вид. Мисля, че камъкът е реагирал така на онзи член на експедицията, защото не е бил наследник на Древните.
— Мислиш?
— Относително сигурен съм.
— Относително?
— Много относително. Кажи-речи сто процента.
— И си готов да заложиш живота ми за това?
Гордън опита окуражаваща усмивка, но не му се получи.
— Боже, не, разбира се.
— Но смяташ, че ще съм наред, нали така?
— Не го прави. Идеята е тъпа.
— Но това е теорията ти?
— Теорията е просто по-високопарна думичка за налучкване. От къде да знам? Не го прави.
— Къде е дневникът? На този рафт зад теб?
— Не, не е там.
— На страничния гръб пише ли Дневникът на Анатем Майър?
— Не, не пише.
Валкирия пристъпи към книгата и Гордън се изпречи на пътя й. Тя вдиша дълбоко и ръката й премина през лицето му.
— Хей! Спри това!
Тя върна ръката си, стиснала дневника.
— Това не беше честно — смръщи се Гордън.
— Извинявай.
— Не можеш просто така да бъркаш във физиономиите на хората. Първо, грубо е. Второ, предизвиква дълбоко неспокойствие у мен.
Валкирия остави дневника на масата и запрелиства пожълтелите страници.
— Да, извинявай.
— Нещо такова, толкова пряка демонстрация на това какво е плътно и какво — не, какво е истинско и какво — не: достатъчна е, за да накара човек да се съмнява в себе си.
Тя намери сгънато парче свитък между страниците и го разгъна. Картата бе непълна, между откритите пътеки и предполагаемите граници на пещерния комплекс зееха огромни празни петна.
— Един човек е ефективен само, доколкото може да влияе на средата си — мърмореше си Гордън. — А ако не е ефективен, ако самото му същество е безплътно като мисълта, какво тогава е този човек? Човек ли е въобще? Или просто мисъл във формата на човек?
Валкирия проследи с пръст пътя от оградените в балонче думи „черни кристали“ обратно до входа на пещерите. Според мащабите на картата, това бяха не повече от две мили в западна посока.
— Предполагам, че не бих могъл да се залъгвам вечно — умърлушено заключи Гордън. — Аз съм фалшификат. Цирков трик. Сянка на истинския Гордън Еджли. Подигравка с един велик човек.
Валкирия сгъна картата и я прибра у себе си.
— Какво говореше?
— Нищо — измрънка Гордън.
— Мерси за това. — Тя излезе от стаята. Рафтът се затвори зад нея и тя побърза по стълбите, към хола.
Скълдъгъри стоеше прав на стол и оглеждаше най-горния ред книги в една от библиотеките.
— Намерих го — обяви победоносно момичето.
Той наклони глава.
— Не. Невъзможно. Не може да си открила нищо.
— В пещерите под нас има черни кристали. Явно само аз мога да ги докосвам, заради работата с Древните. Даже имам карта. Кажи си, колко си впечатлен в момента, а?
Последваха секунди тишина.
— Такава невъзможна фукла си — накрая отбеляза детективът.
— Всичко съм научила от теб.
Скълдъгъри взе дневника от ръцете й.
— Аз не се фукам. Просто демонстрирам способностите си в подходящите моменти. — Той разгледа чертежа. — Май ще се разходим в пещерите.
— Сега? Само двамата?
— Твърде много хора ще привлекат нежелано внимание, а и нямаме време. Диаблерията все ни изпреварва. Време е да променим това.
Ключът се завъртя в ключалката и мазето на Гордън се отвори. Валкирия включи фенерчето си и последва Скълдъгъри по каменните стъпала, водещи в пещерите.